Гледна точка на Т/И
Събудих се... погледнах към прозореца и осъзнах, че беше рано сутринта, защото едва сега изгряваше слънцето. Протегнах се, рацтърках очи и станах. Имах предчувствието , че днес няма да ми е ден. Сънувах ужасен сън или... Сън ли беше? Разтърсих глава.
Запътих се към банята и извърших сутрешната си рутина набързо.
Върнах се обратно при прозореца и седнах до него. Загледах се във все още изгряващото слънце, чакайки да стане време за училище.
След около половин час реших, че е крайно време да се приготвям. Облякох черни дънки, черна тениска, по-широка от обикновено и вързах косата си на кок. Исках да съм неутрална. Много ми се насъбра и прекалено много сълзи изплаках тези няколко седмици.
Взех чантата си и излязох от вкъщи.
След няколко часа
Дам... за жалост не е било сън. През целият ден в училище се чувствах някак самотна. Имах приятелите на Тае зад гърбът си, но мисълта, че него вече го няма, ме караше да се натъжавам. И въпреки това, често поглеждах към вратата на класната стая с надеждата, че Таехьонг ще я отвори и ще ми се усмихне, както обикновено, все едно нищо не се е случило.
Няма да забравя какво ми каза.
"Никога не забравяй мен и това, че те обичам"
След шест години
Гледна точка на Таехьонг
Сега пристъпвам гордо по коридорите на бащината фирмата. Хората се спират и ми се покланят...
Познайте къде съм. В Корея. Защо?
Защото започвам нов етап от живота си. Баща ми ми остави фирмата си в Сеул и сега съм новият и директор. След като завърших продължих да се "обучавам" при баща си и така без да осетя минаха шест годин. Притеснявам се как и дали ще се справя тук... сам в Сеул... С цяла фирма на гърбът си... но за всичко е нужно време и упоритост.
"Ще се справя..."
Гледна точка на Т/И
,,УАУ... ФАНТАСТИК БЕЙБЕ..."
Движех се по ритъма на музиката. Не... по- скоро се мятах. Беше чудесен делничен ден. Аз и Джимин, както обикновено всяка сутрин "дивяхме".
О...да! Трябва да го представя. Моята половинка... Моят принц в отекчаващият ми живот... Моят гушльо.. Джимииин. ❤
Моят бял и пухкав котарак. С тази изящна походка и дълги мустаци си е истински принц.
Вижте... не е ли красавец.
Седнах на дивана до него, изморена от истощаващият танц. След малко трябваше да се глася за работа. Винаги закъснявах, а не исках да ме уволнят.
След като си починах малко се запътих към банята. Ударих си един душ и се облякох така:
Обух си обувките, казах чао на Чимиго и тръгнах...
Вече бях в офиса в огромната сграда в центъра на града. Седнах на бюрото си и включих компютъра. Отново имах камара с документи, от която половината не беше моя работа, а на началничката ми, която седи до моето бюро и брои колко бръчки са и се появили на лицето от тоновете грим.
Понеже работя тук от около три месеца, не смея да вдигам врява. Кукувицата до мен има повече връзки в тази фирма, от колкото аз в любовния си живот. Въздишах и започнах да работя. След като свърших нейната работа оставих всичко на бюрото и и с бърза крачка се запътих към кафенето на първият етаж. Понеже се намирах на шестият етаж сега чаках пред асансьора. Най- накрая спря и вратите му се отвориха. Малко се сепнах когато видях дозина костюмирани мъже и жени пред мен. Влязох вътре и когато се затвориха вратите, нещо започна да пищи. ( знаете когато килограмите надвишат възможното в асансьора и той спре да работи и трябва някой да слезе). Отвориха се отново. Всички погледи бяха насочени към мен. Отново въздишка от моя страна. Погледнах мъжът до мен с жален поглед, а той ми отвърна:
- Какво ме гледаш? Да не мислиш, че ще слизам по стълбите заради теб. Айде слизай, че губиш на всички времето.
Тъкмо бях готова да изляза с унила глава, когато се чу ангелски глас.
- Спри! - и спрях- Господине преди малко не казахте ли, че сте за петият етаж- онзи мълчеше и не смееше да погледне говорещият- Според мен нищо няма да ви стане ако слезете по стълбите до следващия етаж.
- Разбрах господин Парк.- отвърна грубиянинът и излезе.
Вратите се затвориха отново. Този път асансиора потръгна. Всички погледи бяха забити в мен и можех да усетя злобата им. След около минута вратите се отвориха на следващият етаж и всички злобни костюмирани се разпръснаха като стадо кози пуснати на свобода да пасат. В асансьора останахме само аз и един много привлекателен мъж. Гледаше ме. Господи... изглеждаше като ангел.
- Аам... вие ли се застъпихте за мен. Ако сте вие, благодаря ви искрено.
- Няма нужда. Не съм направил кой знае какво. В кой отдел работите, не съм ви виждал до сега.- този глас..
- Работя тук от два-три месеца. Вие да не сте някой от началниците.- ококорих се и се поклоних. Той хвана рамото ми.
- Не се притеснявайте няма значение на каква позиция работя тук. Бихте ли ми отделили петнайсет минути за по едно кафе. Имам почивка, а нямам с кого да я прекарам.
- Имате късмет. Аз съм се запътила точно към кафенето.
Той ми се усмихна лъчезарно.
След няколко минути вече бяхме в кафенето. Господинът настояваше са ме почерпи, но когато трябваше да се плаща...
-Господине вижте зад гърба си..- и дадох кредитната си карта. Докато се осъзнае вече беше късно. Вече бях платила и му се усмихнах дяволито.
- Ах ти... - погледна ме с присвити очи
Седнахме на една маса и започнахме са си говорим.
- Малко късно ви задавам въпроса, но...как се казвате?
- Джимин. Парк Джимин.- останах с отворена уста и дебилска усмивка.
-Джимин?? Като гушльо? Какво съвпадение. Имате много хубаво име. 😏
-Аам... благодаря предполагам, но.. кой е гушльо?
- Котаракът ми. Много е пухкав и обича да се гушка.- усмихвах се, но изведнъж се осъзнах, че говоря за котката си пред почти непознат.- Съжалявам. Като стане въпрос за Чимиго ми става много мило и така.. 😅
- Няма проблем. - отвърна само с това. И отново усмивката му.😇Загледах се в очите му. Носеше лещи. "Защо не спира да ме гледа??? Защо ми се усмихва??"
И тогава се сетих. Та аз го зяпах. Как няма да ми се усмихва. Сигурно си мисли... "Каква е тази, че да ме гледа като влюбена ученичка... психарка" Оле... ужас. Погледнах към кафето си и разтърсих глава.
- Защо беше толкова унила, като влезе в асансьора?- хвърлих му един поглед, той продължаваше да ме гледа в очите
- Не е кой знае какво... просто работата...- замълчах. Не мога да му кажа за онази кранта колежката ми.
- Какво за нея. За работата. Какво те мъчи. Мога да помогна.
- Не мисля, че можете.
- Нека чуя първо. Може да ви изненадам. Може да ми имате доверие... повярвайте ми.
- Колежката ми е... нещо като моя началничка и ми възлага нейната работа. Лошото е, че не смея да и откажа, защото не работя от отдавана тук и се притеснявам да не загубя работата си. Документите, които би трябвало тя да редактира и т.н. са за заместник директора и трябва да се старая още повече да не объркам нещо. Това е изморително.- казах и въздишах. - Съжалявам. Няма значение.- погледнах си часовникът. Почивката ми свършваше. Господин гушльо, така де.. г-н Парк щеше да каже нещо но го прекъснах.
- Извинете ме, но трябва да тръгвам. Почивката ми свърши Чака ме много работа.- станах и с бърза крачка тръгнах към асансьорите.
След около час
Докато работех "началничката ми" се появи от някъде си с още една купчина документи.
- Зам. директорът ме затрупа и с това. Иска го до края на деня. Гледай да не объркаш нещо, че ще ми соли на главата.
- Разбира се.- този глас...- Защо даваш работата, която съм възложил на теб, на това момиче. Виждам, че тя си има достатъчно работа.
Госпожица мързел се обърна бавно. Аз направих същото. Пред нас седеше гушльото.
- Господин Парк! Защо сте тук? Аз просто... оставих тук документите за малко. Сега ги вземам и започвам да работя.- физиономията и беше безценна. Такава, че дори и пет слоя грим не можеше да прикрият страхът и изненадата и.
- Няма нужда. Уволнена си. - каза студено той, а лицето му изглеждаше все така спокойно. Чак ме побиха тръпки. - Вие госпожице...- обърна се към мен- елате с мен.
"Е сега я загазих"
След като стигнахме до асансьорите той спря. Обърна се към мен.
- Ще карам направо. Искаш ли повишение. Моя асистентка. Ще получаваш по- добра заплата и по- малко работно време. Готовата работа, която получавах е била твоя и съм много доволен. Съгласна ли си или не?
Гледах ококорено и не знаех какво да кажа. Нямаше да мисля. Разбира се, че ще приема. Защо не ми беше казал, че е зам. директора. Та аз му разказвах за котката си!
- Кога искате отговорът ми?
- Колкото се може по-скоро.
- Приемам.
- Поздравления! Започваш от утре. Сутринта в 08:00ч., на седмият етаж. Не закъснявай. - каза той кратко и ясно, с усмивка на лице. Боже какъв мъж...
.
.
.
.
.
Сега... вече ще е по- различно от училищни драми. Надявам се да не ви е било скучно. И Тае, ще се присъедини... имайте търпетиние.
Та.. не знам какво да пиша още в тази бележка освен..
Благодаря, че четете историята ми и, че чакате толкова време за следваща част. Отново.. Благодаря!
Коментирайте мнението или критиките си. Ще ги очаквам.
💜💜💜💜💜💜💜💜💜