Първите две седмици след раздялата бяха ужасни. Бях в нещо като траур, депресия дори. Не можех да ям, не можех да спя, не ми се излизаше, нямах желание за нищо. Но все пак Ванеса ме караше да ям. Праввше ми супи и ми ги носеше в стаята. Тя и Том бяха много мили и ме подкрепяха през целият ми срив.
Един ден обаче явно им писна да ме гледат с подпухнало лице и кърваво червени очи от плачене постоянно. Те влязоха в стаята ми и седнаха от двете ми страни.
- Миличка, не можеш да продължаваш така - каза нежно Ванеса.
- Да. Има много риба в морето! - изтърси Том.
Ванеса му хвърли един смразяващ поглед, а той и' се усмихна глуповато и се почеса зад врата. Тя се прокашля леко и върна поглед към мен.
- Това, което Том се опитва да каже е, че Камерън не е последното момче на Земята и не е последният, който ще обичаш така. Ще ти разбиват сърцето много пъти, но трябва да се научиш да го преодоляваш. Не може след като него вече го няма и животът ти да спира за винаги! - разтърка ми рамото тя и ми се усмихна.
Беше права.
- Но той ми липсва! - изхлипах и избърсах една сълза, стекла се по бузата ми.
- Знам какво е мила. Да не мислиш, че с баща ти винаги сме били заедно?!
Погледнах я с любопитство.
- Не разбира се. Даже веднъж се разделихме за три месеца - каза Том правейки смешна физиономия, докато кимаше.
- Мхм - кимна Ванеса.
- И как се събрахте? - попитах аз.
- Ами три месеца по-късно случайно го намерих в един бар, пиян до козирката, да се натиска с някаква Барби. Хванах я за екстеншаните, закрепени за отвратителната и' коса и я дръпнах. После и' ударих един шамар и извиках "Дръж си гадния маникюр далеч от мъжа ми!". Тя толкова много се стресна, че избяга - довърши Ванеса, вдигайки рамене, сякаш не е нещо особено.
- Не беше "Барби" - намуси се Том.
- О, да беше - изкикоти се Ванеса. - Важното е, че ако ви е писано да сте заедно съдбата ще ви събере. Ако нещо е писано да се случи, ще се случи. Нали така, момичето ми! - тя избърса още една сълза. После кимна на Том и двамата излязоха от стаята.
След разговора с тях реших да се стегна. Нямаше да позволя на една раздяла да спре целия ми живот. За това започнах всяка сутрин да тичам, а следобедите, когато бях в настроение, правех йога с Ванеса.
Един ден се върнах от джогинга малко по-късно. Бях загубила представа за времето. Когато влязох, бях вир вода. От косата ми дори капеха капки пот.
- Мамо, татко, прибрах се! - извиках, но не получих отговор.
Чух смеха на Ванеса някъде от далеч. После разбрах, че идва от верандата. Тръгнах на там и когато приближих Том и Ванеса се обърнаха към мен. Отворих стъклената врата и излязох при тях.
- А мила, прибрала си се най-сетне.
Джиджи, Саймън това е дъщеря ни Роуз. Едва ли се помните. Виждали сте се само като малки.
Обърнах се. На столовете срещу родителите ми седяха жена, горе-долу на тяхната възрат, а до нея красиво, загоряло момче, предполагам около моята възраст. Стъписах се. Стоях пред гостите на родителите ми, облечена в прилепнало клинче и потна тениска. Те ми подадоха ръка, един след друг, и се здрависахме.
- Приятно ми е да се срещнем пак Роуз, макар и след толкова много години! Колко си пораснала! - усмихна ми се Джиджи.
- Мхм - това беше най-изчерпателният отговор, който бях в състояние да дам в момента. Обърнах се към родителите ми и им направих паникьосана физиономия.
- Не ми казвай, че си забравила, че ще имаме гости?! - възкликна Ванеса, когато видя лицето ми. Аз само кимнах. - Е, иди си вземи душ и после се присъедини към нас. - пак само кимнах и взлязох вътре.
Пуснах горещата вода и влязох под душа. Саймън имаше нежни синьо-зелени очи, тъмно кафява коса, почти черна и много хубава усмивка. След като излязох от банята, реших да си облека синята дантелена рокля, която Ванеса и Том ми подариха, когато разбрахме, че съм приета в Принстън. Беше нежна и елегантна, нито твърде разголена, нито твърде дълга. Сресах си косата, нямах желание да си правя никакви прически, и си сложих спирала и гланц. Слязох долу, точно навреме да помогна на Ванеса с кафето и сладките. Седнах да единственият свободен стол, който по случайност беше до този на Саймън. Само мълчах и слушах как Джиджи и родителите ми си приказват за миналото и как трябва да се събират по-често. Много рязко темата се смени.
- Роуз, знаеш ли, че Саймън е завършил Кеймбридж с пълни шестици? - вметна Ванеса.
- Мили, знаеш ли, че Роуз учи в Принстън и иска да става писателка? - попита Джиджи сина си.
- Саймън е бил на ученически обмен до Лондон.
- Роуз има публикувани статии във вестници.
Родителите ни продължаваха да ни хвалят един на друг. Веднага ми стана ясно какво се опитваха да направят. Явно и на него. Спогледахме се.
- Защо не отидете да се разходите в градината. - каза Ванеса повече, от колкото да предложи.
- Ако искаш. - повдигнах рамене.
- Да, бих искал - отвърна той и се усмихна.
Малко след като се отдалечихме от родителите си и двамата започнахме да се смеем.
- Знаеш какво се опитват да направят, нали?! - попитах през смях.
- Моля ти се. Беше очевидно - засмя се той.
- Е, сега какво? - попитах аз.
- Разкажи ми нещо за себе си, което майка ми не изтърси за теб на масата - пак се засмяхме.
Започнахме да си говорим и на мен ми беше много комфортно с него. Оказа се, че Саймън е гей, просто майка му все още не знае.
- Как така "не знае"? Като родител не трябва ли да го е усетила поне?
- И да е, е твърде заета да ме пробутва на дъщерите на приятелките си, за да го осмисли - засмя се той.
- О, значи и преди ти се е случвало?!
Смяхме се през повечето време. Споделих му за Камерън и той ми каза, че ако искам да го накарам да ревнува, сямо да му се обадя. При което, аз пак се засмях.