След като казах на майка ми за случилото се между мен и Камерън, нейната реакция ме изненада. Тя ми се скара, за това, че не съм го изслушала. Че е трябвало поне да му дам шанс да ми обясни.
Беше права. Можеше да не искам да си го призная, но дълбоко в себе си знаех, че тя е права. Че трябваше да му дам шанс да ми обясни. Но не го направих. Просто защото знаех, че веднага ще се размекна. Че той ще ми каже едно изречение, една дума и аз ще съм му простила.
След като приключих в кухнята, се качих в стаята ми. Когато Ванеса ми я беше показвала по телефона, не бях успяла да я огледам много хубаво, но сега можех. Стените бяха бели със светли и тъмни сиви цветя по тях. В центъра с гледка към прозореца беше леглото ми, а на съседната стена бяха рафта с книгите ми и гардероба.
Седнах на голямото легло, застлано с тъмно сив чаршаф на черни рози. То беше изключително меко и когато седнах направо потънах в него. Сякаш лежах върху облак. Бях толкова отпусната, но в главата ми все още се въртяха твърде много мисли.
След разговора с майка ми се бях замислила. Дали бях постъпила правилно спрямо Камерън? Знам, че ако се беше случило нещо такова по моя вина и той не ме беше изслушал щях да бъда много ядосана. Въздъхнах. Не се бях сещала за него от часове, от както кацнах в Детройт, а сега пак си мислех само за него. Имах надеждата, че семейството ми ще ме отвлече от мислите ми, но ето ме тук, лежах сама в стаята ми и си мислех за него.
Накрая стигнах до заключението, че му го дължах. Да го изслушам. Но той сега беше в апартамента си на незнайно колко километра от мен. Спомних си, че той ми беше пратил милион гласови съобщения. Реших да ги изслушам. Изкарах си телефона от чантата. Той все още беше изклмчен заради полета. Включих го. Имах съобщение от Джей, Шон и още няколко нови от Камерън. Отговорих първо на Джей, която ме питаше просто дали съм пристигнала. После на Шон. Той ми беше пратил снимка от летището. Отиваше в Минесота на почивка с приятелите си. Каза, че от много отдавна не е карал кънки на лед и ски, за това нямал търпение.
Въздъхнах, когато ми останаха само съобщенията от Кам. Реших да започна от най-старите.
"Роуз! Къде си? Моля те обади ми се къде си, за да дойда да те взема. Кълна се, не е това, което си мислиш, че видя!"
"Роуз, къде си?! Вече е три часа посред нощ. Обикалям да те търся, но не те намирам. Моля те кажи ми къде си!"
"Роуз, слънцето скоро ще е изгрее. Аз съм в апартамента, а от теб няма и следа. Моля те, притеснявам се. Ела си у дома. Мога всичко да обясня."
Тези бяха от вечерта, когато се беше случило всичко. Насълзиха ми се очите. Гласа му звучеше пълен с тъга и болка...
Продължих със следващите.
"Роуз, моля те вдигни. Джордан е тук, за да ти събере багажа. Каза, че си в общежитието ви и че не искаш да ме виждаш. Разбирам, но"
Явно операторът го беше изключил, но той беше продължил в следващото съобщение.
"Роуз, трябва да ме изслъшаш. Всичко ще ти обясня. Идвам към общежитието ти!"
Явно тези бяха от сутринта, когато се прибирах от апартамента на Шон и го заварих пред общежитието да ме чака.
"Майка ми каза, че ти е звъняла. Тя каза, че си звучала много разтроена. Моля те да се срещнем. Ще ти обясня всичко."
Имаше поне още дест такива, в които ме умолява да се срещнем, за да ми обясни. Следващите няколко, които чух, ме шокираха.
"Не искаш да се срещнем?! Добре, разбирам. Тогава ще ти обяясня тук." И той ми разказа всичко. Как някога бил играч и не му пукало за нищо и никого, как преспал с Мелиса някога отдавна и как след като ме е срещнал, се е променил. Че вече не е такъв и че аз съм го променила към по-добро. Вярвах му. Вярвах на всяка една дума, която чух, когато слушах гласа му. Чувах го как се прекършва. И после го чух как плаче: "Знам, че трябваше да ти кажа по-рано, но ме беше страх. Страх от начина, по-който ще реагираш, страх ме беше, че ще ме отблъснеш, че ще те загубя. А накрая, защото не ти казах, се случи точно това. Съжалявам Роуз. Обичам те!".
Разплаках се. Свих се и прегърнах колене. Аз бях виновна. Ако го бях изслушала нищо от това нямаше да се е случило. Не че и той няма вина. Ако ми беше казал преди... какво щях да направя?! Ако го бях видяла с Мелиса след като знаех, че някога между тях е имало нещо, дори само за една нощ, болката пак щеше да я има.
Плаках, докато не ми останаха сълзи. Искаше ми се той да беше тук, в Детройт, до мен сега. Да ме прегърне, да ме погали по косата и да ме успокоии само както той може. Заспах с мисли за него и със сълзи по лицето.
Когато се събудих, вече беше обяд. Бях проспала доста голяма част от деня. Сигурно защото бях изморена от полета, а и заради плаченето. Отидох да си взема един душ. По пътя към банята усетих аромат на домашните спагети болонезе на мама. Коремът ми изкъркори. "Колкото по-бързо си взема душ, толкова по-бързо ще отида да ям!" помислих си и влязох в банята. Парата от топлата вода ме обгърна и успокои тялото ми. Реших, че трябва да му се обадя. Поне да му кажа, че вече не съм му ядосана. Това не значеше, че пак сме заедно и че всичко е наред. Все пак той беше крил разни неща от мен и може Мелиса да го беше целунала, но това не значеше, че е невинен. Но му дължах поне едно обаждане, че съм разбрала какво е станало и че вече не съм му толкова ядосана.
Излязох от банята, изсуших се, облякох сива тениска и сини дънки и слязох долу да закуся или по-точно да обядвам, тъй като вече беше един след обяд. Нямаше никакви разпити спрямо снощната тема за Камерън. Говорихме за училище и как вървят нещата в университета. Което ми напомни, че имах да пиша няколко есета. Качих се в стаята си и започнах да пиша. Когато свърших с второто, вече беше седем вечерта. Ядеше ми се нещо сладко. Слязох долу и казах на Ванеса, че ще отида до магазина да си купя шоколад. Тя ме помоли да къпя още няколко неща. След което ми връчи списък с поне двадест неща написани на него. Обясни ми как да стигна до магазина. Обух си маратонките, наметнах си една жилетка и излязох.
Не вървях повече от десет минути, когато стигнах до магазина. Влязох вътре и бях изненадана, да го открия почти празен. Вътре бяха само продавачките. След мен влезе една стара жена. Аз се насочих към щанда с плодовете и зеленчуците, защото това беше главното в списъка. Звънчето над вратата на магазина иззвъня, сигнализирайки, че още един човек е влязал. Погледнах на там и веднага реших, че ми се привижда. Човекът, който беше влязал беше... Камерън?!