След като се поуспокоих, тоест за малко спрях да плача, влязох в един бар от другата страна на улицата. Нямаше много хора. Само барманът и две жени, седнали в един ъгъл. Огледах се за тоалетната. Когато влязох, се погледнах в огледалото. Спиралата ми се стичаше по лицето ми и целият ми грим беше размазан. Надвесих се над мивката и си измих лицето. По-добре да бях без грим, от колкото изглеждаща като излязла от филм на ужасите.
Когато лицето ми беше чисто, се огледах отнова. Подпухнала и с червени очи като на наркоманка. Страхотно. Въздъхнах. Събрах си нещата и излязох от банята.
Седнах на бара. Нямаше начин да се върна в апартамента на Кам. Сигурно щях да помоля Джей да ми събере нещата. Тя сигурно още беше на партито или някъде с Маркъс. Щях да и' се обадя на сутринта. Въпроса беше къде щях да отида за през ноща. Нямах достатъчно пари за хотел. Прерових чантичката си. Там открих ключа от общежитието ни с Джей. Бяхме решили, че е по-добре да имаме място ако стане нещо такова. Никога не бях очаквала, че ще ми се наложи да го ползвам, или поне не толкова скоро. И мислите ми отново се върнаха върху Кам. Как можа да ми го причини?! И Мелиса?! Мислех, че сме приятелки, а тя ми заби нож в гърба.
Неусетно от очите ми отново бяха закапали сълзи. Побързах да ги изтрия. Барманът се появи. Огледа ме, а после ми подаде кърпичка.
- Защо хубаво момиче като теб си изплаква очите в дупка като тази, и то само? - попита ме той, подавайки ми втора кърпичка.
- Благодаря! - казах тихо и избърсах сълзите.
- Няма защо. - усмихна се той мило. - Е, ще искаш ли нещо?
Не знаех, дали имам достатъчно пари за каквото и да е, но все пак десетачката ми сигурно щеше да стигне за няколко шота и такси до общежитието. Поръчах два.
- Заповядай. - каза мило той и пак ми се усмихна.
Само завъртях очи и изпих първия шот чиста водка. Ясно ми беше какво правеше. Изглеждах му лесна и ме сваляше.
- Не е вярно. Просто си върша работата. А и няма почти никого тук, така че за сега си ми единствената компания.
На глас ли го бях казала?
- Да. И сега пак го направи - изсмя се той, а аз се изчервих. - Но ако ти досаждам ще се махна...
- Не. Предпочитам да останеш. По-добре да си говоря с някой. Иначе пак ще се натъжа - казах и изгълтах и другия шот.
Той ми ги напълни отново.
- Мисля, че няма да имам достатъчно пари за още два, така че по-добре ги вземи.
- От заведението са. Защо си тъжна?
Изпих и тези шотове. След това нищо не помня.
...
Събудих се от слънцето в очите ми. Главата ме болеше сякаш някой е танцувал степ вътре цяла нощ. Завъртях се. Лежах в облак. В действителност беше легло, но беше адски меко. Толкова ли беше меко и преди като живеех в общежитието. Вдишах дълбоко. Миризма на канела и ябълки изпълни ноздрите ми.
Тогава осъзнах нещо. Никога в общежитието не ми е миришело така. Мога да се закълна, че никога не бяхме внасяли плодове там дори. И можех да се обзаложа, че леглото там беше като камък. Отворох очи и се изправих рязко. Къде, по дяволите се намирах тогава?!
Изправянето беше голяма грешка. Легнах обратно и изстенах. Беше ми лошо и просто исках да умра.
- О, събудила си се. - чух глас и с едно око надникнах.
Беше барманът от снощи. По тениска и шорти, той правеше палачинки до един тиган и ги купчеше в две чинии.
- Къде съм?
- Помниш ли нещо от снощи, Роуз?
- Знаеш името ми?
- А ти моето не го ли помниш?
- Честно казано не!
- Шон. Името ми е Шон - усмихна ми се той и ми донесе чаша вода и ми подаде хапчета. - Ще спрат главоболието, което съм сигурен, че имаш.
Завъртях очи. Лапнах две и пресуших чашата с вода. Той ми наля нова.
- Къде сме?
- В моя апартамент.
Започнах да се изправям и осъзнах, че съм само по бельо. Ококорох се.
- Ние нали не правихме...
- Не. Съблякох те, защото повърна върху дрехите си.
- А защо съм тук?
- Беше твърде пияна, за да ми обясниш къде е общежитието ти. А и честно казано не бих те оставил сам в състоянието, в което беше вчера.
- Какво се случи вчера?
И той ми каза. Разказала му бях всичко. От това как съм се разделила с Кам, до това, че бях осиновена. Снощи думите просто са се леели и той просто ме е изслушал.
- Къде ми е портмонето?
Той ми го подаде. Извадих телефона си. Имах прописнато обаждане от Джей и поне още сто от Камерън. Върнах обаждането на Джей. Обясних и' какво се случи снощи и я помолих да ми вземе нещата от дома му. Помолих я да не му казва, че ще съм в общежитието.
За моя радост семестърът скоро приключваше и щях да мога да се прибере поне за месец и половина при родителите си.
Докато говорех с нея, Шон довърши палачинките. Когато приключих, той ми даде дълга тениска и шорти да облека, след като моята рокля беше съсипана.
Ядохме в тишина. От нищото той попита.
- Е, ще му се обадиш ли?
Първоначално не разбрах, за какво ми говори. После ми стана ясно.
- Не.
- А съобщенията ще изслушаш ли?
- Ще се разплача ако го направя. Не искам да плача сама - изсмях се на глупостта която бях изрекла току-що.
- Тогава по-добре ги извлушай сега докато имаш компания - усмихна ми се той и лапна последната хапка, която имаше в чинията му.
- Няма да плача пред теб! - заявих остро.
- Мила, снощи сякаш Ниагара се стичаше от теб, сега ли ще ми се правиш.
Завъртях очи. Но имаше право. Снощи бях рухнала и той ми беше опората.
Изслушах първото: "Роуз! Къде си? Моля те вдигни! Трябва да ти обясня! Не е това, което си мислиш. Тя..." и тогава операторът го е отрязал. Изслушах още две. Само извиненоя и оправдания, че не е виновен. Разплаках се. Шон ме прегърна и ме успокои. Имаше поне още двадесет съобщения, но не ми се слушаха повече глупости. Изтрих ги.
С Шон ядяхме портокал, когато телефонът ми започна да виброра. Беше Камерън. Оставих го да отиде на гласовата поща. Шон ме посъветва да го изслушам: "Защо Джей е в кухнята и настоява да ти събере нещата. Моля те Роуз, обади ми се! Не може просто така да ме изоставиш!"
Бях шокирана от чутото.
- Аз съм го изоставяла. Та той е този който се натискаше с друга! - извиках и започнах да обикалям ядосано из стаята.
Шон просто ме слушаше и от време на време вмяташе някоя дума.
Когато вече беше следобед, реших, че е време да си тръгвам. Шон предложи да ме откара, но се оказа, че той живее на петнадесет минути пеша от университета. Разменихме си телефоните. Осъзнах, че за една вечер се бях сдобила с нов добър приятел в живота си. По възможно най-странния начин. Но не възразявах. Той беше изпрал роклята ми. Облякох я, прегърнахме се и аз тръгнах към общежитието.
Вървях на там и честно казано вече не бях толкова тъжна. Когато стигнах, спрях на място. Пред сградата беше паркирана колата на Камерън и той беше вътре в нея. Явно Джей не е успяла да е толкова дискретна все пак. Въздъхнах. Точно тогава Камерън погледна към мен и погледите ни се преплетоха. Той слезе от колата и тръгна към мен. А сега какво да правя?!