Когато се върнах в квартирата, намерих Джордан да си събира багажа.
- Хей! - поздравих я и седнах до нея. - Много се радвам за теб и Маркъс! - усмихнах и' се тъжно.
Тя се обърна към мен и видях сълзи в очите и'.
- Много ще ми липсваш, Роуз! - изхлипа тя и ме прегърна.
И тогава внезапно усетих онова непознато чувство на топлина, че имаш някой, който наистина го е грижа за теб. За няколко месеца Джордан от "съквартирантката ми" се беше превърнала в мое семейство. Тя, както и Кам, бяха едни от най-важните хора за мен. И може би не исках да си го призная... но тя също щеше да ми липсва.
Решихме, че ще събираме багаж утре. Поръчахме си пица и си направихме филмов маратон. Гледахме от най-баналните романтични комедии до филми, които никога не можеш да забравиш.
Към два часа по сред нощ вече бяхме сравнително изморени. Легнахме си, но и двете знаехме, че вечерта не свършва до тук.
- Как мина срещата ти с Кам онази вечер? Нищо не казваш.
- Ами... ние... ние...
- Да?! - в очите и' се четеше най-голямото любопитство на света.
- Ние... - не знам защо, но ми беше трудно да го изрека. Нито смятах, че това, че правихме любов беше грешка, нито, че не беше хубаво... незнайно защо ми беше неудобно да и' кажа. Тя ми каза, когато с Маркъс го направиха за първи път. Защо на мен ми е толкова трудно?!
- Ние...
- Хайде де, Роуз! Изплюй камачето!
- Ние правихме секс! - извиках накрая и зарових лице във възглавницата от срам!
- КАКВО?!! - усетих как тя се изправи от леглото и започна да подскача в стаята от радост. - Ти най-сетне си го направила! АААА!!!
- Апоулетвмикслабача- измънках, все още с лице във възглавницата.
Тя спря да скача и започна да се смее.
- Какво?! - попита тя през сълзи. Така се смееше, че имах чувството, че ще припадне всеки момент.
- Той ми каза, че ме обича. - казах тихо.
Тя спря да се смее, а очите и' станаха огромни.
- Моля?!!!
- Няма да повторя трети път! - казах и се завъртях по гръб.
- Чакай, чакай. Имам един въпрос. Много е важен!
- Ъххх, какъв? - изръмжах, защото вече бях изтощена. Завъртях се към нея и повдигнах вежда, очаквайки въпроса и'.
- Преди или след като правихте секс ти го каза?!
- Преди - въздъхнах изморено.
- Ааааа! - тя изпищя и ме издърпа от леглото.
- Значи е истина! Той наистина те обича! - усмивка засия на лицето и'.
Започна да подскача, държейки двете ми ръце и скоро част от нейните щастие и енергия се предаде на мен. Усмивка грейна на лицето ми и сякаш целия свят стана розов.
Когато най-сетне си легнахме, заспах с мисли за неговите думи: "Обичам те!".
На сутринта (по обяд) след двете кафета, които изпих, бях готова да си събера багажа и да стартирам нова част от живота си.
С Джордан си говорехме и се смеехме на разни щури наши спомени, когато на вратата се почука. Отидох да отворя, все още смеейки се. Смеха ми веднага утихна, когато видях кой е от другата страна.
- Професор Уилямс?... с какво мога да Ви помогна? - попитах учтиво.
- Госпожице Валантайн, чух, че освобождавате общежитието и се чудих защо добра ученичка като вас би искала да напусне колежа ни? - той скръсти ръце на гърдите си и вирна брадичка нагоре. Каменното му лице не излъчваше нищо, а в очите му сякаш гореше огън от бяс.
- Ъм... какво?! Аз не... не напускам колежа. - отвърнах объркано и честно казано леко уплашено от вида му.
- Моля? А защо се изнасяте тогава?
- Оу... ами моят приятел ми предложи да заживеем заедно, както и приятелят на Джордан - посочих към нея, която кротко си седеше на леглото и сгъваше дрехи. - И за това и двете се изнасяме при тях и за това освобождаваме общежитието. - обясних му най-учтиво.
- Аха. Значи ще се видим на лекцията във вторник?! - попита той и повдигна вежда. Повече звучеше като заповед, а не като покана.
Леко започвах да се ядосвам. Какъв ми е той, че да го интересува какво правя с живота си. Преглътнах неучтивите си възгледи и кимнах.
- Мхм - усмихнах му се възможно най-искрено.
Той просто се обърна и си тръгна. Повдигнах вежда. Затворих вратата и се върнах към опаковането на багажа ми.
- Та... кой беше това? - попита ме Джордан.
- учителя ми по креативно писане. Не мога да разбера само... какво го интересува дали ще напусна или не. Това си е мое решение. - видях как Джордан тръгва да казва нещо, но не и' дадох шанс. - Не че имам намерение де. Но него какво го интересува?!
- Може би просто си му от любимите ученици? - прозвуча като въпрос, а не като отговор. Тя ми се усмихна глупаво. Повдигна рамене и продължи. - Каквото и да е било няма значение. Ти решаваш сама за себе си, а не той. Това е. Сега спри да го мислиш и да свършваме с тоя багаж, че съм гладна.
Изкикотихме се и продължихме да подреждаме.
След два часа бяхме напълно готови. Стаята ни изглеждаше толкова празна. Вече нямаше дрехи по пода, гримове по масата, снимки по стените... въздъхнах тъжно.
Джордан сложи ръка на рамото ми.
- Хей, по-ведро. Не се сбогуваме за винаги. Ще се виждаме постоянно, ще излизаме, ще ходим по партита - тя ме побутна леко с лакът и ми намигна. - Нищо няма да се промени. - тя ми даде една от онези усмивки, които са голяма рядкост, или поне при нея. От онези, които се опитват да изглеждат щастливи за прец другите, но крият голяма тъга.
- Обещаваш?
- Да! - тя ме прегърна и скоро излязохме от тази стая за последен път.
~A.N~
Хееей! Извинявам се отново, че не съм качвала от месеци. Нямах никакво вдъхновение и се надявам тази глава да е добре, защото и за нея нямах идея 😅. Надявам се скоро пак да мога да пиша както преди.
Харесайте и коментирайте!
Благодаря, че четете историята ми!❤❤❤