- Нивото на показателите се стабилизира. Очакваме оптимални стойности в близките петдесет секунди. - Огромното помещение бе препълнено с хора, отчитащи различните състояния и показатели, измерващи отчетите. Някои седяха пред огромните монитори, нанасящи със светлинна скорост получената информация, други обикаляха, разнасяйки със себе си хвърчащи листове, трети се бяха наредили около огромния контейнер, правейки отчет на състоянието му. Помещението бе подреден хаос. Всеки знаеше мястото си и вършеше работата си без да пречи на другия, ала движенията и действията им бяха толкова хаотични, толкова непредсказуеми и все пак в пълен синхрон с всичко останало.
Чонгкук обиколи няколко пъти залата, винаги спирайки се най - дълго пред огромната капсула в средата й. И този път не бе различно. Лицето му бе строго, ала все пак нотка тревожност можеше да се забележи в леко сбръчканите му вежди, лекото потропване с крак допълнително издаваше напрежението му, което задържаше в себе си от началото на процеса. Прокара език по сухите си устни два пъти, след което захапа долната, дъвчейки я нервно между зъбите си. Чакането го убиваше, изтощаваше го, съсипваше го. Вече започваше да се убеждава колко отвратителна идея бе всичко, вече го виждаше ясно. Колкото и да не харесваше момчето, бе нередно да го подлага на нещо подобно. Протегна ръка напред и бавно започна да я доближава до стъклената повърхност. Пръстите му трепереха, обяснима паника стискаше сърцето му, едва позволявайки му да изпомпва кръв. Докосна стъклото, точно там, където бе лицето му, молеше се само всичко да бъде наред. Нямаше да издържи на още една загуба, не и след всичко случило се, не и след всичко преживяно. Бяха стигнали твърде далеч и не можеха да спрат точно тук, не можеха да сложат край точно сега, когато бяха на крачка от победата. Не и сега, не и когато да е било. Не се бе борил, за да може труда му да бъде отнесен от вятъра нещастно.
- Доктор Чон. - извика някой и той се отдръпна от капсулата, обръщайки се. Пред себе си видя Хосок, един от спасените и се усмихна, кимайки му с глава. - Доктор Ким каза да идете при контейнера. Трябвало да видите нещо спешно.
Чонгкук кимна и се насочи към другия край на залата, където се бяха струпали около тридесет човека, записвайки стойностите от множеството екрани. Момчето ги избута леко, мръщейки чело недоволно, а когато най - после видя доктор Ким в центъра на групата се усмихна победоносно, потупвайки леко рамото му. Другият се обърна към него с огромна усмивка на лице.
- Кук, койнтейнера е пълен. - съобщи ведро Намджун, чувствайки как огромен товар пада от раменете му. От тези на Чонгкук също. - Радиаторите се изключват един по един. Получихме информация, че контейнерите в Ню Йорк, Вашингтон, Рим, Москва и Сидни също са пълни. Готови сме за действие.
- Значи това е? - попита Кук въодушевен, очите му, изпълвайки се с леки сълзи. - Спасихме света... - Намджун кимна одобрително, подавайки листовете в ръката си на един от учените, обръщайки изцяло вниманието си върху Чонгкук. - И сега остава само да го изградим наново.
- И никога повече да не повтаряме същите грешки. - съгласи се Намджун, погледа му попадайки върху капсулата. - Мисля, че е време да го пуснем. Той спаси човечеството, заплашено от изчезване. Заради него цялата тази грозота, нищета и разруха ще изчезнат.
Чонгкук кимна в съгласие и се завъртя на пети, отдалечавайки се от контейнера. Изкачи стълбите и стъпи на платформата, по която бяха разпръснати множество компютри, пред които седяха хора, следейки всеки отчет, изписан по екраните. Спря се пред един от тях и потупа човека по рамото, той обръщайки се веднага и навеждайки глава в уважителен жест. Чонгкук посочи капсулата пренебрежително, едната му ръка бе опряна на облегалката на стола, а другата на ръба на клавиатурата. Човекът на стола го разбра и започна да удря клавиатурата, натискайки копче след копче.
- Паметта му. - напомни Чонгкук, а другия кимна, вписвайки кодовете. - Изтрий всичко от случилото се, не бива да допуснем да помни нищо.
- Дори образа на Юнги? - попита той, обръщайки се, за да погледне Чонгкук в очите, а той кимна одобрително. - Наистина?
- Не можем да допуснем спомени от симулацията. Могат да увредят нервната му система, да го докарат до шизофрения, да съсипят мозъка му. - уточни той, потупвайки с пръст устата си. - Не можем да го изгубим, знанията му са прекалено важни, за да разпилеем на вятъра. - другият кимна и въведе последните данни, натискайки синьото копче в левия ъгъл на клавиатурата.
Капсулата започна да издава звук, стъклото, отлепяйки се от металното дъно и бавно се издигаше, звука, забиващ се неприятно в слуха на работниците. Не след дълго шума спря, а стъклената врата бе напълно отворена. Чу се отпъкване на системи и след секунди черната коса на Джимин се подаде, покрила бледото му лице. Умът му беше пълна каша, сякаш някой го бе разтопил, а когато последваха аплодисментите, светлите му очи придобиха тъмен оттенък, объркване, четейки се в тях. Чонгкук разреди тълпата, приближавайки се до капсулата. Джимин проследи погледа му, учудвайки се, когато той му подаде ръка. Чернокосият я прие, изправяйки се бавно. Чувстваше се отпаднал, уморен, краката му едва го държаха, ала той все пак успя да се изправи и прескочи металната ограда, докосвайки с босите си нозе металния под. Това, което последва го изненада - Чонгкук го придърпа към себе си, прегръщайки го силно, сякаш живота му зависеше от това, искрено, чувствено. Джимин уви неловко ръце около талията му, ръкавите на бялата блуза, пречейки на пръстите му да се докоснат.
- Успяхме ли? - попита той, гласа му тих, уморен като шепот.
- Да, Джимин. - отвърна му Чонгкук, опирайки глава на раменете му. Може би не харесваше Джимин, но сега бе прекалено замъглен от щастието си. - Успяхме. Ти успя.
Джимин се усмихна измъчено, сърцето му, забивайки силно. Усещаше липса, някаква дълбока липса, която му пречеше да се усмихне от пълно щастие. Някаква огромна, необяснима, чувстваше самота, празно място в сърцето си, сякаш нещо се бе изтрило, сякаш нещо липсваше, дълбоко, дълбоко в душата му. Някаква пустота, която не можеше да си обясни, но тя го изяждаше от вътре, пречеше на щастието.
Една страница от историята на света вече бе изписана, бе минало. Оставаше бъдещето, което трябваше да извърви, борейки се срещу собствените си демони.
Сам...
КРАЙ.
☆☆☆
С Б О Г О М "ALONE"!!!!
Въпроси от автора: какво мислите за историята? Кои бяха любимите ви моменти и изобщо имаше ли такива? Хареса ли ви? Очаквам отговорите! хдд
пп: знам че сте, объркани, за това проверете главата с изяснението!