Колко лесно бе да излъжеш, да подведеш, да вкараш мишката в капана. Колко просто и неангажиращо бе, колко леко неверните думи се изплъзваха от устата. Колко лесно тази коварна измамница можеше да се превърне в истина за толкова много хора. Един убедителен поглед, една майсторски предадена усмивка, едно кимване, сериозен тембър и всеки можеше да повярва. Лъжата бе сигурна пролука за бягство - не те оставяше с чувство за вина, заглушаваше вътрешния ти глас, бавно, но сигурно избиваше морала от душата, обземаше неусетно, толкова дълбоко, че дори и да искаш, не можеш да я спреш.
Лъжата бе отличителна черта в света на Джимин. Тя винаги бе там, съпровождаща всяка изказана дума, даваща надежди, раждаща мечти, цели, които сблъсквайки се с реалността бавно изчезваха в потока от разочарования, биваха заличени, умираха, оставяйки празни души и наранени сърца. Тя бе мощен заместник на любовта, която сякаш с всеки ден в продължение на векове чезнеше от лицето на Земята, а сега бе почти заличена, потънала в забрава, изхвърлена в боклука. Докато лъжата, измамата бяха там, умело прокрадвайки се между тънките стени, неусетно унищожаваха животи и потъпкваха малкото останала човещина. И Джимин бе ненадминат лъжец. Неверните думи излизаха от устата му толкова изкусно сякаш бе роден за това, убедителния поглед, емоциите, които издаваше шицето му бяха толкова добре изиграни. Бе се превърнал в безскрупулен и манипулативен човек, борещ се със зъби, нокти и измами, за да постигне онова, което желаеше. А точно сега той желаеше свобода. Желаеше са измъкне Юнги, себе си, Намджун и Чонгкук.
Младият лекар стоеше пред бюрото на лидера на базата, ръцете му прилежно прибрани зад гърба, докато на лицето му бе изгряла мека, ала сигурна усмивка. След предложението му възрастният мъж го бе удостоил със скептичен поглед, без да си прави труда да отговори, а гнева на Джимин се усилваше със всяка изминала секунда. Човекът пред него изпробваше търпението му.
- Имаме военни и спасителни екипи, на теб ти е подсигурена безопасност и живот, а ти въпреки всичко, искаш да зарежеш живота и сигурността си и да идеш на лов за някакво шибано цвете? - отвърна му след доста минути мълчание лидера, а Джимин заби ноктите си в плътта на дланта, опитвайки се да успокои гнева си. - И да повлечеш толкова много хора след себе си?
- Хандже, това растение ни е нужно. - каза на свой ред лекаря. - То е последната съставка серума, ако не я прибавим няма да има никакъв ефект над заразените. Ще си умрем в тази миша дупка, а те ще унищожат света, който ни принадлежи! - отвърна разпалено чернокосия, гласа му, повишавайки се с няколко октави. Точно така, емоцията винаги успяваше да подейства, Хандже изглеждаше заинтересован.
- Спорим вече от цял час Джимин. - отвърна спокойно мъжа, въздъхвайки тежко. Уж бяха добри приятели, макар Джимин вътрешно да го ненавиждаше, за това никога не използваха уважителни обръщения. - Но ако беше почнал с това още преди час щях да се съглася. И двамата знаем колко важна е за нас свободата и света, прероден и красив както е бил преди хиляди години. За това ще ви позволя да идете на лов за онова цвете. Но при едно условие. - Джимин кимна, едва съдържайки се да не наддаде радостен вик. - Ще вземете двама от войниците ни, те ще ви пазят, ще ви защитят от заразените. Тръгвате утре сутринта, връщате се в края на седмицата. Гледайте да го намерите. - Джимин кимна отново и се завъртя на пети, отправяйки се към вратата без дори да си направи труда да се поклони в знак на уважение. Мъжът зад бюрото се засмя сухо на собствените си мисли. Пак Джимин не знаеше значението на думата уважение.
Лекарят вървеше забързано към стаята си, чувствайки се странно развълнуван и по някакъв странен начин доста гневен. Слезе на бегом по стълбите и премина като фурия през първото отделение на спалното помещение, отваряйки рязко вратата на стаята си. От няколко дни тя се бе превърнала в убежище на момчетата, всички се събираха там, планирайки всяка стъпка от плана си. Точно това, което се случваше и в момента. Намджун и Чонгкук обсъждаха разпалено състава на Заразените, докато Юнги ги наблюдаваше с досада, взимайки си от консервираните фъстъци. Разговорът обаче замря, щом чернокосия се показа на вратата и всички погледи бяха насочени към него. Джимин въздъхна, влизайки стаята, след което затваряйки и заключвайки вратата. Седна на леглото Юнги, кръстосвайки крака елегантно, бялата престилка, придавайки му вид на важна личност и протегна ръка, взимайки в шепата си малко от фъстъците.
- Какво каза онзи? - попита Чонгкук, извръщайки глава към Джимин, а той въздъхна раздразнен.
- Даде "свещеното си разрешение". - отвърна омразно той, изплювайки подигравателно думите си. - Но ни няма доверие. Ще изпрати двама от своите с нас. Долен кучи син.
- Е и? - попита насмешливо Юнги, тикайки цялата шепа в устата си. Примлясна няколко пъти и преглътна звучно, вече чувствайки се напълно сит. - Ще се отдалечим повече и ще ги убия. Всички знаем какъв бях преди да ме затворите тук.
- Сигурен ли си Юнги? Ще можеш ли? Вероятно ще изпрати онези, близнаците, а те наситина не да шега работа. - каза Чонгкук, взимайки консервата от ръцете на по - младия, който му се усмихна леко.
- Убеден съм. Дори да съм тук от наистина дълго време, помня всичко, което правих извън тази миша дупка. А ако си мислиш, че ще се измъкнете без да ми помогнете - жестоко се лъжеш Чонгкуки.
Намджун и Чонгкук кимнаха, споглеждайки се.
- Кога тръгваме?
- Утре сутринта. Всичко е готово, нали? - кимване. - Чудесно. Време е да покажем на какво сме способни.
...
Утрото настъпи по - бързо от колкото бяха очаквали. Момчетата бяха застанали пред главните порти, приготвени с екипировки, дадени от базата. Зад тях бяха застанали двамата военни. Шефът на организацията тъкмо излизаше от сградата, кръстосал ръце зад гърба си, погледа му - сериозен и непоколебим.
- Къде е местоположението му? - попита той директно веднага щом застана до тях, погледа му, попадайки върху Джимин.
- На запад от града... тоест, от останките от града. - отвърна лекаря, прибирайки дебелата книга в раницата си. - Осеяно е с твари и изгнаници, но ще можем да се справим. Юнги и Чонгкук са отлични бойци.
- Защо не пратим някои от войниците, а вие да си останете защитени зад портите? - опита за последен път мъжа, ала виждайки изражението на Джимин веднага съжали.
- Предпочиташ да жертваш живота на войниците пред този на някакъв обикновен учен? - попита чернокосия с насмешка, забелязвайки с периферното си зрение как ръцете на двамата такива се свиват в юмруци. Подсмихна се. - Всеки може да стане лекар или учен след няколко месеца четене на дебелите книги в библиотеката, но не всеки има смелостта да рискува живота си. За теб толкова ли незначителен е живота? - попита отново подигравателно Джимин, забелязвайки как изражението на мъжа става гневно. Намджун и Юнги се спогледаха, възрастния, забелязвайки притесненото изражение на другия, за това му кимна леко.
- Винаги си ми лазил по нервите Джимин. - изсъска злобно мъжа, завъртайки се на пети и закрачи важно към вратата на сградата.
- Когато се върна, гледай да си събрал боклуците си от моя кабинет. - напомни му лекаря с все същия подигравателен тон, усмихвайки се широко. Мъжът спря, стисна ръце в юмруци, след което продължи напред, опитвайки се да игнорира унижението и потъпканата му гордост.
- За какво беше това? - попита Чонгкук, подавайки на двамата от войниците раниците с провизии. Джимин повдигна рамене.
- Не е като да не го заслужава. - отвърна лекаря и написа кода, отваряйки главните порти. - Да вървим, нямаме време за губене.
Джимин отвори портите широко, излизайки. Слънцето озаряваше с яркостта си, лъчите подавайки се любопитно иззад малките облаци. Все още бе рано и изгрева тъкмо бе настъпил, придавайки на небето вид на картина, осеяно с различни нюанси на розово, жълто и синьо. По устните на лекаря се разтля широка усмивка. За първи път от петнадесет години усещаше слънчевите лъчи да галят лицето му, за първи път усещаше свободата. Юнги се приближи до него, подпиряйки се на рамото му.
- Какво мислиш? - попита той, потупвайки Джимин по рамото, сме което се усмихна, подминавайки го.
- Защо не съм избягал по - рано... - прошепна тихо лекаря, продължавайки напред, останалите тръгвайки зад него.
.....
ami.... отне ми сседмица........ (￣‐￣)んー