Пак Джимин хвана ядно ръката на Юнги, дърпайки го към вратата. Бе се уморил от всичкото това чакане, искаше единствено да сложи край на проблемите, надвиснали над съществуването му, да се отърси от ужасното, непознато чувство в стомаха си и най - после да види веществото с очите си. Искаше най - сетне да види онова, правещо чернокосото момче Мин Юнги толкова специално. Искаше... искаше... Юнги...
Разтърси глава, прогонвайки глупавите мисли и задърпа ръката му, повличайки кльощавото тяло със себе си. Изгаряше от нетърпение да види безценният плод със собствените си очи. Да го извади със собствените си ръце. Да усети кръвта по ръцете си. Или поне така си мислеше. Усети студена длан върху китката си, която го стисна здраво, карайки го да спре движенията си и да се обърне. До тях седеше Чонгкук, хванал здраво ръката му, пречейки му да продължи. Джимин надигна погледа от хватката към лицето на момчето. В очите му се четяха толкова познати и дълбоки чувства, толкова отвратителни, изкарващи на показ всички човешки недостатъци. Страх, толкова голям и мощен, разтърсващ всяка клетка от тялото до основи. Толкова фрапиращ и набиващ се на очи. И мъка - огромна, катраненочерна мъка, пробождаща с безпощадните си остриета душата. Караща всеки едва ли не да прокълне раждането си. Мъка, изпиваща живота, носеща и съжаление. Устните на Джимин се разтеглиха в подигравателна усмивка, която накара кръвта на Юнги да закипи. Изпълненият му с омраза поглед се стрелна право в красивото лице на младия лекар, убивайки го в ума си поне по милион болезнени начини. Това долно, безчувствено копеле! Усмивката на Джимин стана още по - широка и злорадна щом Чонгкук падна на колене, държейки умоляващо ръцете му в треперещите свои. Очите му бяха зачервени от много плач, тялото му - украсено грозно от самия лекар с отвращаващи синини и жестоки рани, а парещи сълзи се стичаха по малкото лице, придобило сив оттенък от всички мъчения и наказания, които бе понесло през последните седмици. Юнги изцътка с език, гнева в него нарастваше все повече с всяка изминала секунда, тялото му, тресейки се от яд. Докато Джимин наистина се забавляваше от развоя на ситуацията.
- Умолявам те, Пак. - прошепна толкова тихо Чонгкук, гледайки го право в очите. - Последиците за Юнги ще са ужасяващи! Поне веднъж в живота си прояви човечност и го избави от тези мъки, Джимин! Той не е роден да бъде задържан в тази миризлива клетка. Той не заслужава това! Остави го да полети!
- Чон Чонгкук, махни се от пътя. - отговори му студено Джимин, вече смятайки случващото се за наистина сериозно. В интерес на истината думите на момчето успяха по някакъв начин да му въздействат, ала той не можеше да си го признае на глас. Не можеше. Не желаеше. Не искаше да приеме реалността.
- Никога! - изкрещя момчето, изправи се и бута тялото на Джимин навътре, затваряйки вратата. Юнги все още бе закопчан от хватката на лекаря, която бе толкова силна, че вероятно щеше да му остави белези. - Не можеш да се възползваш от тялото на едно невинно момче, а после да изложиш живота му на риск сякаш нищо не се е случило! Не можеш! Толкова ли остана без сърце? Погледни го! Как по дяволите ще съсипеш бъдещето на това дете без да изпиташ грам вина? Как ще изложиш един безценен живот на смърт без да ти мигне окото? Толкова ли стана жесток? Не изпитваш ли поне малко чувства когато видиш прекрасните му тъмни очи и сладката му усмивка? Не се ли чувстваш отвратен от себе си и чудовището, в което си се превърнал? Играчка за секс! Само това ли е Юнги за теб?
Чонгкук крещеше, лицето му почервеняло от яд, очите - насълзени. След думите му очите на Юнги се разшириха от почуда. От къде бе разбрал? Той не бе споделял с Кук нищо от връзката си с Джимин, освен че имаше такава и реалната причина за нея, която бе започнала да става не чак толкова реалност, колкото жалко оправдание. Ала от къде знаеше? Сърцето му в миг забави ритъма си, а устните му бяха започнали да треперят. Знаеше, че всичко бе безсмислена игра, знаеше дяволските намерения на Джимин, но пак болеше. Чувстваше се омърсен, опетнен, душевно обезчестен. Защото за краткото време, в което бе тук и се бе докоснал до лекаря, бе започнал и да изпитва по - дълбоки чувства към него. Бе започнал да се влюбва. И точно това го караше да намрази себе си. Защото се предаваше сам в лапите на звяра. Защото се оставяше подмамен от страшната красота. Защото бе видял нещо в очите на Джимин, което го привличаше, подлудяваше, объркваше. И то не бе властния му характер, нито студената аура, подобна на неговата собствена. Бе именно малка искрица доброта, криеща се зад злобата. И любопитство го погуби. Защото Юнги искаше да разбере какво бе накарало искрица да се скрие толкова надълбоко в душата на мъжа. А сега се чувстваше предаден, съсипан, наранен, макар да знаеше, че всичко бе фарс. И болеше. Мамка му, наистина болеше!
Джимин от своя страна се бе пречупил. Тялото му бе застинало, всяко движение - замръзнало. Очите му също бяха разширени, една, единствена сълза, стичайки се от лявото. Това бе последната капка. Не можеше да повярва, че бе паднал толкова ниско, не можеше да повярва, че бе откъснал собствените си криле, бе се превърнал в чудовище. Не можеше да проумее как бе стигнал до тук, толкова ли бе таял омразата си, в това ли бе прераснала тя? Пусна ръката на Юнги и се отскубна от тази на Чонгкук, пристъпвайки крачка назад, към вратата. Тялото му трепереше от неконтролируемите емоции, пробождащи сърцето му една след друга като нож. Болеше, не се чувстваше себе си, не се чувстваше в кожата си. Още сълзи започнаха да се стичат, оставяйки двете момчета безмълвни. Как бе стигнал до тук? Това ли бе наистина той? Защо истината го пробождаше толкова силно? Не я ли бе осъзнал отдавна? Обърна гръб на момчетата и тичешком излезе от стаята, търкайки засрамено очите си в белите ръкави на престилката. Майната му на проклетия субект от А1. Майната му на Намджун. Майната им на всички. Единственото, от което се нуждаеше бе да бъде сам. Сам с мислите си, с чувствата си, сам със себе си. Но и това нямаше да получи, защото веднага след като излезе Юнги се бе затичал след него.
"Господи, помогни им..." помисли си Чонгкук, въздъхвайки тежко. Изтри сълзите от очите си, и закрачи към изхода на стаята, започвайки да върви бавно и спокойно към коридора. Трябваше да иде и да помогне на Намджун, дори да бе против волята му. Защото колкото и да го ненавиждаше не можеше да го остави да бъде убит от заразен. Щеше да е прекалено лесна смърт...
☆☆☆
Ъпдейт! Но защо ли се опитвам? Едва ли на някого му харесва историята и едва ли е липсвала на някого. Anyway, съжалявам за забавянето. Надявам се все пак на някого да му хареса.
Love ya 💟💟💟