Джимин крачеше забързано по дългите коридори, минавайки измежду останалите обитатели. Очите му бяха присвити, зъбите му скърцаха, докато ръцете му бяха свити в юмруци. Кръвта му кипеше неудържимо, душата му крещеше от гняв. Усещаше как емоциите му вляеха все повече и повече и как губеше контрол над здравия си разсъдък. Студенината бавно изчезваше, заменена от чувство за омраза, яд и гняв, безразличието също гаснеше бавно. Сърцето му биеше бясно, краката му трепереха, а гърба му бе облян в пот. Температурата на тялото му се бе покачила драстично, имаше чувството, че ще припадне, но гнева го държеше на крака и му даваше достатъчно сили. Не можеше да повярва колко нетактични и глупави същества бродеха тази разрушена планета и че не можеха да проумеят колко ценни бяха. Всеки един от тях. Просъществуването на света, избавлението от мъките, всичко зависеше от едно дребно вещество, криещо се в тях, а те излагаха себе си и малкото останало човечество на гибел. Непростимо! Недопустимо!
Изкачи стълбите на един дъх и вече се намираше в сектор Е. Премина през коридора като ураган и отвори с гръм и трясък последната врата, насочвайки всички изплашени погледи към себе си. На стол бе положен глупака, дръзнал опит за бягство, а около него няколко медицински лица се опитваха да го задържат на стола, за да го оковат. Щом видяха лицето на Джимин и как нежните черти на лицето му се бяха изкривили до неузнаваемост в гримаса на чисто презрение, сякаш Сатаната се бе вселил в него, всички се отдръпнаха от момчето, което бе замръзнало, не можейки да помръдне. Чон Чонгкук. Този глупак. Този некадърник. Джимин го погледна и Чонгкук се сви в стола, не желаейки да го гледа, но и не можейки да откъсне очи от него. Погледът на лекаря го изгаряше, сякаш пробиваше дупки в него, сякаш го убиваше в мислите си. Момчето преглътна щом той започна да се приближава към него и страхът завзе тялото му още повече когато вдигна ръка и махна на колегите са да си вървят. Останали само двамата, Джимин се приближи към Чонгкук и подпря ръцете си на облегалките на стола, надвесвайки се над момчето. При сви очи презрително и стисна силно облегалките, вените му изпъквайки.
- Ти... - започна тихо лекаря -Имаш ли представа какво щеше да направиш? Колко щяхме да загубим? Имаш ли мозък в главата си или тя е само за украса? Изобщо можеш ли да представиш бедствието, което щеше да причиниш с глупостта? - изкрещя Джимин в лицето му, замахвайки ръката си, която се стовари върху бузата на момчето.
- Аз... - прошепна Чонгкук, страх стискайки гърлото му като убиец. Знаеше, че бе грешка, знаеше, че не бива да бяга, знаеше, че бе лоша идея да слуша Минсо. Надяваше се поне той да бъде добре, Чонгкук не желаеше да загуби още ценни хора, придаващи смисъл на живота му. Бе му писнало.
- Замълчи! - гневният глас на Джимин изпълни стаята. Хвана ръката на момчето и я изви с такава сила, че се чу пукане на кости. Чонгкук изпищя от болка и наведе глава, сълзи стичайки се от очите му. Чувстваше се сякаш ръката му бе откъсната. - Това е прекалено малко за глупостта ти. - продължи студено лекаря, хващайки грубо ръката му, и поставяйки я на облегалката, след което натисна синьото копче от ляво и оковите механично притиснаха крайниците му към стола. - Скоро ще разбереш какво значи истинско наказание.
След тези си думи напусна стаята и щом излезе в коридора пред него се бяха наредили колегите му от по - рано с наведени глави, засрамени от грешката си. Джимин само потупа рамото на един от тях и се доближи до него, прошепвайки в ухото му.
- Ако това се случи още веднъж, не само копелето ще си получи заслуженото, а и некадърниците, отговарящи за него. - след тези думи се отдръпна, поглеждайки студено всеки един от тях. - Подгответе уредите и извикате доктор Че. Чонгкук ще се научи на подчинение по трудния начин.
Джимин продължи пътя си, оставяйки колегите си сами. Пътят му през коридора премина като сън, дори не осъзна кога бе стигнал до дестинацията си - а именно стаята на Юнги. Не знаеше защо бе дошъл тук, нито какво щеше да прави, просто искаше да се увери, че той не бе замесен в тези дела. Отвори вратата на стаята му и се доближи до леглото. Щом го видя си отдъхна облекчено - бе в същата поза, в която го бе оставил лекаря, дори не бе помръднал и сантиметър. Джимин забеляза малкото червено петно на завивките и ги отмести внимателно, забелязвайки, че раната бе отворена. Изцътка недоволно с език и премахна бавно марлята и бинта, напоявайки памук със спирт и бавно обходи, крайчетата на дупката, притеснен, че можеше да го събуди. Юнги не беше един от най - големите му фенове и ако трябваше да бъдем честни Джимин също не го харесваше, дори изобщо. Просто изпитваше любопитство, тъй като не бяха много хората, способни да се похвалят, че са оцелели над десет години сами в разгара на един от най - опасните вируси в целия свят. А щом имаше толкова много въпроси, трябваше да запази добри отношения с момчето, да го накара да му има доверие, дори да го нарани - не му пукаше. Искаше отговори и щеше да ги получи. Прочисти раната със спирт, като през това време тялото на Юнги дори не трепна и изсипа прах върху нея, помагащ на кръвта да се съсирва по - бързо и ускоряващ деленето на телесните клетки, което затваряше дупката. Накрая я уви хубаво с бинт и го зави отново, записвайки си наум да напомни на чистачките да смени завивките. След това седна на стола до леглото, наблюдавайки красивото лице, почти изцяло скрито от тъмните кичури коса. Кожата на Юнги бе бяла, нечовешки и толкова неестествено бяла, че изобщо не изглеждаше реална. А тялото му бе толкова кльощаво, не, не слабо, а кльощаво, че чак ребрата му се брояха. Личеше си, че бе живял навън, сред мизерия, глад, страх и кой знае какво още. Бе се научил да гладува, да издържа на студ, на болка, бе се превърнал в много по - корав от колкото изглеждаше.
Джимин продължи да го наблюдава доста време, чудейки се кога щеше да отвори очи. Не вярваше да бъде посрещнат топло, но и не го интересуваше. Искаше отговори, само и единствено отговори, защото в тях можеше да бъде скрита причината за важността на момчето Мин Юнги. И някой от тези отговори можеше да бъде скрит ключ към спасението. Можеше да избави всички и да донесе на Пак Джимин заслужената и така бленувана слава. А най - странното бе, че до скоро изпълващия го гняв бе заменен от безценно спокойствие. Чувстваше се пречистен от целия негативизъм и пълен с положителна енергия. Чувстваше се истински удовлетворен, сякаш само с присъствието си Юнги успяваше да върне нормалното му състояние и да спаси разгневената му душа. Но лекарят знаеше, че не красивото тъмнокосо момче, а именно мислите за успеха изчистваха съзнанието му. Защото какво по - хубаво от това всички векове наред да споменават делото ти и да бъдеш оприличаван на Бог и ангел пазител, слязъл от небето, за да съхрани човешкия вид?
храни човешкия вид?
Лекарят стана от стола и приклекна до леглото, извивайки главата си, така че да може да вижда лицето му. Винаги бе признавал красивите неща и не бе отричал прелестта на истински изящните деяния. А Юнги бе именно това. С прекрасен външен вид, способен да плени милиони сърца, с леден поглед, имащ силата да замрази всичко пред себе си, с ледена красота, покоряваща всичко. И въпреки, че Джимин не изпитваше никакви специални чувства, не можеше да не признае съвършенството, когато то бе пред очите му. Отмести няколко кичура от бретона, паднали пред очите му и продължи да наблюдава лицето му. И бе сигурен, че ако страничния ефект на процедурата не бе почти избледнял, можеше да продължи да го гледа цял ден. Лявата ръка на Юнги помръдна и се задвижи бавно, докосвайки тази на лекаря. Джимин трепна от внезапното докосване на горещата плът със студената своя. Но въпреки това я хвана в шепите си и я притисна силно. Усещаше некомфорт от горещата ръка на момчето, но не можеше да оплаква, тъй като той и реда на процедурите бяха причините за появата на страничните ефекти. Дори да не усещаше нищо, можеше поне да се прави на добър, така щеше поне да заглушава още повече съвсем изтънялото гласче на съвестта в главата си. Джимин се загледа във дългите и тънки пръсти на Юнги. Изглеждаха толкова изящни и крехки, като тези на пианист. Това момче сякаш бе превъплъщение на цялото съвършенство и с всеки следващ миг го доказваше все повече и повече. Докато разглеждаше с удивление ръцете му, забеляза нещо на средния пръст, което привлече вниманието му. Малка татуировка във формата на звезда, толкова изящна и красива. И тогава реалността го удари като чук, карайки го да пусне ръката му и да стане от стола, отдалечавайки се от леглото. Шок бе изписан по цялото му лице, което бе пребледняло като стените в стаята. Очите на Мин Юнги започнаха бавно да се отварят, големите му мигли, трепвайки. Джимин не можеше да помръдне от мястото си, чувствайки се сякаш земята под краката му изчезваше. Момчето отвори очите си напълно и надигна леко тялото си, простенвайки, заради болката в гърба си. Погледът му се насочи напред към лекаря, който продължаваше да го гледа шокирано, и объркването бе заменено от презрение.
- Белязан си... - прошепна едва доловимо Джимин, а Юнги само се подсмихна.
~~~
МИНА МНОГО ВРЕМЕ, НЕ МИСЛИТЕ ЛИ? ХД Та, главата беше написана вчера, но я качвам чак сега, защото една най - добрите ми приятелки имаше рожден ден днес и се прибрах сега. Надявам се да ви хареса, защото аз лично за тази глава нямам мнение. 💟💟💟Всички мислехте, че е Шуга, нали? Ха! Хванах ви!!! 😂 И както винаги - ако ви харесва главата гласувайте и коментирайте защото ми е супер интересно да видя мненията ви! Благодаря ви! 💖💖💖💖 не знам какво става с тази история...все тая... ще му мисля после.
Love ya! 💟💟💟