Операционната зала винаги бе считана за място, където чудесата се случват и измъчените души се връщаха отново в принадлежащите им тела. За всички тя бе стаята, където отново живота се завръщаше, сърцето започваше да бие, от където всеки излизаше с отворени очи и блага усмивка или поне жив. Операционната зала и хирурзите бяха определени като чудодейни и всевъзможни, а делата им висши и присъщи само за най - смелите. Мястото където смъртта отстъпваше пред живота... Думите звучаха поетично, вярванията на обикновените жители в "Нойския ковчег" бяха красиви, убежденията им - перфекциони. Ала никой от тях не знаеше същинската, истинската страна на този спасител и колко греховен е той. А и нямаше как да знаят. Само онези дарители на живот и пратеници от Бога за спасението на човечеството знаеха истината, само те можеха да се докоснат и да се насладят на реалността, на истинското удоволствие от професията си. Истината бе синистична, покварваща с тъмнината си, защитавана с добри думи, ала в същото време и очернявана с мръсни дела. Но всички знаеха, че друг изход не бе възможен. Зад всяка една велика държава стояха сборище лъжци, хвърлящи прах в очите на нищо на нищо подозиращите хора. Извършващи велики дела по незаконни начини, говорещи колко важна бе истината за укрепване на единството, докато те самите разрушаваха законите, в които караха народа им да вярва. Същото се случваше и зад лъжливата добродетел на спасението в "Нойския ковчег" през пагубната 3976. Зад всеки един успех се криеше невиждан грах, но само избрани знаеха. Зад всеки един спасен живот де криеше един загубен. Зад всеки един просперитет за науката се криеха мъчение, изтезание, болка. А нормалните жители не знаеха нищо за това. Не биваше да знаят. И никога, никой, по никакъв начин не биваше да узнава. Защото истината бе като бомба - веднъж изхвърлена, имаше силата да опустоши всичко съградено с безкрайно много усилия, пот и сълзи до този момент. Никой не искаше това.
Пак Джимин бе част от онези късметлии, имащи възможност да се докоснат до истината в най - пълния смисъл на думата. Доказал себе си като стойностен лекар, хирург и учен, както и носещ титлата единствения син на дясната ръка на лидера, нищо случващо се не можеше да му убягне. Всяка новост, напредък, всяка лъжлива дума и реалните намерения, криещи се зад нея, всичко минаваше през ушите му и той бе повече от доволен. Същинската страна на операциите се проявяваше най - силно при него, единствено той можеше да изкара злото от подобно благородно дело най - добре. Баща му и живота му никога не му позволяваха да живее в илюзия, целият му живот дотук премина в съграждане на прегради от истина и това го накара да стане антипатичен към света и живущите в него. Бе обучен и възпитан да не зачита ничии други правила, освен своите собствени и тези на лидера, и че реалността не се нуждае от добродетели, а от силни, властни и мощни създания, които да укрепят нов живот от пепелта. И той смяташе възпитанието си за редно, а позицията си за прекалено удобна, предвид делата, които извършваше. "Господ отдавна е забравил тази земя и сега тя е изцяло в наши ръце. Спасението ѝ зависи от нас."...
С тези думи лекарят влезе слабо осветеното помещение, облечен целия в синьо. Огледа екипа си, кимайки за поздрав на всички и закрачи бавно и умерено към единственото достатъчно светло кътче в залата - масата, върху която бе поставено тялото на обект "Джей Седем - Седем". Никой не знаеше нищо за него, освен възрастта му, ала всички го наричаха така, заради татуировката "J77" на левия крак. Джимин се доближи до масата и погали рижавата леко къдрава косата на обекта, навеждайки се достатъчно, за да може устните му да достигнат ухото на седемнадесет годишното момче. Постоя така няколко секунди, ръката му, галейки косите, а топлият му дъх се блъскаше в настръхналата от уплаха кожа на момчето. После се подсмихна, решавайки че обстановката бе станала прекалено скучна и изкара езика си, облизвайки ушната мида на момчето.
- Сега ти си причината да живеем още един ден на тази земя. - прошепна тихо, достатъчно, за де бъде чуто само от двамата, докато останалата част от екипа работеше по допълнителна дезинфекция на приборите и настройки на уредите. Джимин се изправи, разрошвайки косата на момчето.
Не му беше жал. Дори напротив - не му пукаше. Не го интересуваше дали детето щеше да оживее след рисковата операция, не го интересуваше страха му, нито му въздействаха сълзите, които капеха от очите на му, ала то умело се опитваше да ги прикрива. За него важно бе да успее да набави нужния материал от костния мозък, да накара онези триста човека в лабораторията да си скъсат задниците от работа и да започнат в най - скоро време с разработката на прототипа. Погледна с насмешка за последно детето, поклащайки глава. Една медицинска сестра закова тялото му към операционната маса, а Джимин ѝ се усмихна благодарно, усмивката, личейки ди дори през маската. Сърцето му заби въодушевено, въздишка, откъсвайки се от устните му. Тази част бе най - забавна!
- Всичко готово ли е? - попита съсредоточено хирурга, движейки пръсти по гърба на момчето, за да определи къде точно трябва да бъде направен разреза. Присъстващите до един кимнаха, а Джимин се усмихна леко, лицето му вероятно наподобявайки това на психопат, но едва ли някой би го забелязал, скрито под маската. - Скалпел, 4, 22*. - студения му, бездушен глас се разнесе из цялото помещение, ехтейки. Ръката му бе протегната, очаквайки инструмента, който скоро му бе поднесен. Той го хвана здраво като кухненски нож* и направи първия разрез, усещайки как тялото на момчето започва да се тресе, дочувайки виковете му, загубени от кърпата, с която бе завързана устата му. Лицето на лекаря бе озарено с лека усмивка, докато вършеше работата си, нареждайки на екипа си и в същото време, работейки упорито в името на науката. Обичаше работата си, харесваше му да се наслаждава на чуждата болка и да знае, че никога няма да я изпита, тъй като не бе глупав и държеше всички, дори лидера в манипулативния си капан. Осъзнаваше, че никой е спираше делата му, защото едно, че действията му се отразяваха положително върху "Нойския ковчег" и друго, че не знаеха какъв можеше да бъде следващия му ход и колко негативно можеше да се отрази върху опълчилите се. И страхът, който всяваше от другите изпълваха душата му със щастие. Знаейки, че има хора, които биха направили всичко за него без да се опълчат, страхувайки се за бъдещето си, се чувстваше удовлетворен от живота. Знанието бе сила, а той използваше своето по всички възможни начини, във всички сфери - и живееше като светец, бе и определен като такъв. Какъв красив живот! Живот на измами, подмолни номера, мошеничество и манипулация. Какво по хубаво? - Колин.* - отново се разнесе властния му глас и скоро уреда му бе предоставен.
Момчето продължаваше да се гърчи, измъчвано от болката, на която го подлагаха. Но никой не смееше да каже нищо, а и Джимин изглежда не забелязваше този факт или бе прекалено безразличен, защото вече втори час продължаваше все така съсредоточено и непоколебимо да извършва работата, за която бе роден. Работата му бе прецизна, безпогрешна, годините практика, най - после давайки резултат. Харесваше му да практикува призванието си, бе опиянен от щастието, което го връхлиташе, възхитен от красивия цвят и кръвта и как всеки следващ обект притежаваше различен нюанс. Всяка следваща операция го караше да се чувства обладан от дух, жадуващ да усеща болката и да чува напразните викове на жертвите си. И това му доставяше удоволствие. Защото Пак Джимин беше непоклатим непукист.
А хората като него биваха избирани за лидери.
Хората като него оцеляваха.
~~~
Мин Юнги огледа внимателно стаята, в която се намираше, изследвайки всяко едно кътче. Бе бяла, със сив таван и ярко осветена. Имаше само едно легло, малко шкафче, три кресла - две от лявата страна на леглото и едно от дясната и празна маса за хирургични принадлежности. Нямаше нито един прозорец, а вратата, от която преди малко бе излязъл поредният визитиращ лекар сега бе здраво залостена, сякаш знаеха, че щеше да направи опит за бягство. Вентилационната шахта бе прекалено малка, а капака ѝ бе здраво завинтен. Нямаше бягство. Гарвановокосото момче седна на леглото след минути обикаляне в кръг и разроши косата си ядно, прехапвайки долната си устна. След което стана отново и започна да обикаля из празното пространство, чудейки се защо все още бе тук. Раната на ръката му бе почти възстановена, а лекар на име О Джинсу бе махнал конците, поздравявайки го за бързата "регенерация". Затова не виждаше смисъл да стои още тук. Това място просто не бе за него. Той предпочиташе напрежението, адреналина, покачващ нивото си по време на всяко бягство, виковете на заразените, сякаш се давят, мечът му, забоден по средата на челата им. Не бе изминало кой знае колко много време, но му липсваше онзи живот. Харесваше свободата си и бе сигурен, че нямаше да може да издържи в този бункер още дълго. Никога не бе предпочитал отборната работа, винаги бе вършил всичко сам, бе свободна и независима личност, диктувайки свои собствени правила, не можеше да спазва чуждите. Предпочиташе соло действията, защото екипите винаги го забавяха, можеха да го предадат, да покажат истинските си лица и да го захвърлят в калта. Защото хората бяха зли. Това бе дяволската, греховната част от тях, която с течение на времето завладяваше доброто. Затова и никога не си бе представял живот в бункер или в екип, защото ролята на вълк единак му прилягаше наистина добре и харесваше живота си на бързи обороти, без да бъде ангажиран от чуждите нужди или проблеми. Те чисто и просто не го интересуваха.
Забавяха го, проваляха го, а дори в бъдеще можеше да го погубят. А той си бе обещал, че ще посрещне зората, съпровождана от дните на спасението. Седна отново на края на леглото, тропайки с крак. Бе крайно скучно. Не можеше да издържи без да прави нещо, не можеше да си намери място, чувстваше се сякаш бе в затвор, тъмен, тесен килер без прозорци и залостена врати. Чувството да бъде "безработен" бе кошмарно. Така ли живееха всички хора тук?
Вратата му се отвори и през нея влезе красив, висок и русокос мъж с плътни устни и чаровна усмивка. Поклони се леко на Юнги в знак на уважение, докато момчето само го гледаше без да обелва думичка. Бе ново за него да вижда хора, които не се разпадат. А и колкото и красив да бе мъжа пред него... Не шестото чувство на тъмнокосия му подсказваше, че да се довери на някой от тях е като сам да си постави главата на гилотината. Може би изглеждаха дружелюбно, но Юнги знаеше, че душите им бяха по - черни от ада, по - мръсни от катран, по - смъртоносни от отрова. С прости думи - бяха типични хора, дори след почти четиридесет века, започвайки от отброяването след Христа, двулични, лицемерни, долни лъжци, с маски, скриващи грозните им същности. И в този момент предпочиташе заразените.
- Доктор Пак те вика за преглед. Да вървим. - съобщи му русокосия мъж и отвори вратата, чакайки Юнги да излезе.
Момчето се изправи и последва "красивия мъж", както вече бе решил да го нарича, само защото искаше ръката му да оздравее и да бъде пуснат сред дивото отново. Пътят към стаята не мина в тишина както се очакваше. Мъжът го разпитваше за състоянието му, как бе получил раната, какъв е живота навън, дали е толкова зле, колкото всички описват. А Юнги отговаряше с едносрични изречения, все още не можейки да проумее факта, че общува с истински хора. Не обръщаше голямо внимание на спътника си, оглеждайки се, удивен от технологията, използвана в тази база. Успя обаче да разбере името на мъжа - Ким Намджун. Отиваше му.
- Е, тук е. Пожелавам ти късмет, дано оздравееш бързо. - Намджун се усмихна, трапчинки заигравайки от двете страни на бузите му, а Юнги само кимна и отвори вратата, влизайки в стаята.
Сбръчи чело, прибелвайки очи щом забеляза единствения предмет в стаята, а около него се бяха наредили няколко непознати, заедно с мъжа, зашил раната на ръката му. Объркване се четеше по бялото му лице, а ръката му, свита в юмрук леко пулсираше, сякаш отмервайки ритъма на сърцето му - знак за страх, който останалите не можеха да разчетат. Зловещата усмивка на, така представилият се, Пак Джимин сякаш пробождаше дупки в лицето му, карайки тялото му да потрепери. Следващото, което Мин Юнги усети бе как тялото му бе избутано към стола и как крайниците му бяха приковани. След което агоничните му викове бяха единствения шум, разрушаващ мъртвешката тишина.
~~~
ЮНГИ НА ТАЯ СНИМКА ГОРЕ Е... 👌👌👌👌👌😍😍😍😍😍
Малко по - дълга глава. Как е? Харесва ли ви? 💖 Мислех да я кача по - късно или поне утре, но пък сега нямам работа, тъй че, защо не? хд Благодаря на всички, които ще я прочетат! Мисля, че в тази история се разписвам много.... Което ме навява на мисълта... Добре ли карам нещата? Смисъл, засега Юнги и Джимин не са имали почти никакъв контакт и мисля, че за момента ако включа повече действия, от колкото въвеждане в историята ще стане супер неестествено и всичко ще се развие по - бързо от рапа на Юнги. Но... ох... не знам! Та, въпросът ми е: правя ли грешка като карам действията така? Защото на мен не ми изглежда грешно действие, но знам ли? Мога да бъркам...
И така, надявам се да ви хареса главата, ако е така както винаги ще ви помоля да натиснете тази красива звездичка и да оставите един малък коментар, защото съм любопитна и искам да знам какво мислите. 💖 Благодаря ви!!! 💙💙💙💙💙💙💙
Бърз едит: забравих да поясня значенията на инструментите, отбелязани по - горе със звездичка. Ето ги и тях.
1. Скалпел, 4, 22 - това е коремчест скалпел, на практика универсален. 4 е номера на дръжката, а 22 - на острието, което се използва за тази дръжка. (22 ми е любимото острие бтв хд)
2. кухненски нож - начин на държене на скалпела при разрез; позволява добра опора на ръката и се използва за разрези на по - еластични и по - плътни тъкани като кожа, например.
3. Колин - инструмент, разширяващ оперативна рана.
И това е всичко. BYE!!! 💖💖💖
Love ya! 💟💟💟