Тъмнокосото момче отвори бавно очите си, премигайки няколко пъти. Първото нещо, което прихвана погледа му бе бяло - сивкавият таван и ярките издължени лампи, чиито имена така и не успя да запомни за всичките тези години. Все още мозъкът му не можеше да обработи информацията и той не осъзнаваше сложността на ситуацията, в която бе попаднал, затова се огледа около себе си разсеяно, не давайки особено голямо внимание на различната обстановка. Мекото легло, пухените възглавници и дебелата завивка създаваха усещане за комфорт и уют, които търсеше от толкова дълго време и от които имаше нужда. Затова първата мисъл, която мина през главата му бе, че сънува. А щом бе сън можеше са се възползва и да се наслади на това приятно усещане, затова настани главата си по - удобно на възглавниците, затваряйки отново очи. Бе забравил какво бе чувството да се събуди в легло, по - късно от слънчевите лъчи, да протегне ръце и да изпъне крака, да почувства мекотата и топлината на меките, но дебели завивки. Нощите му минаваха на покрива на някоя по - запазена сграда лете, далеч от заразените, а за одеяло си служеше с големия суитшърт. Понякога в по - студените дни успяваше да намери някоя изоставена къща или дървена барака, залостваше я здраво, заковаваше прозорци, врати, всички възможни входове. Ала зимите бяха същинско приключение. Снежните бури бяха основна част ежедневието, виелиците, високата снежна покривка и кучешкия студ също. Намирането на подслон бе буквално като диренето на малка игла в купа сено. Много пъти Юнги се бе сблъсквал с тези с трудности и много пъти бе на косъм да се раздели с живота си от премръзване. Бе прекарал голяма част от зимите в някой и друг автомобил, завил се изцяло със суитшърта и бе излизал само когато усещаше, че бе на крачка да умре от глад, крадейки консерви от складовете на група оцелели в близост до "неговия" район. Затова оценяване всеки малък лукс, на който попадаше, без да се двоуми излишно. Защото луксът в този свят бе рядко срещан и сблъскването с него бе синоним за рай за всеки оцелял.
С тези мисли Юнги усети как отново се унася, размърдвайки главата си. Заспа с лека усмивка на лице, знаейки, че щом отвори очи вероятно отново щеше да бъде посрещнат от първите слънчеви лъчи на обичайното място. Но един въпрос го мъчеше. Може ли човек да заспи в съня си?
Силна, непоносима, изпепеляваща болка го накара да отвори рязко очи вероятно няколко няколко часа по - късно. Опита се да се изправи, но силна ръка затисна рамото му, пречейки му. Мин Юнги се опита с все сили да се освободи, ала не можеше, затова скоро подтикнат от умората се предаде, стискайки силно насълзените ви очи. Бе захапал силно долната си устна, спирайки всеки напиращ вик, казвайки си да бъде силен. Не знаеше какво става, къде се намира, нито кои са тези хора. Паника бе завладяла цялото му същество, болката пречеше на ума му да разсъждава адекватно. Тялото му бе започнало да се тресе леко, сякаш премръзваше, опитваше се да го спре, но то бе по - силно от него. Но не трепереше от страх, не. Той никога не се бе боял от нищо, не познаваше това чувство. Тялото му трепереше, заради огромната болка, която му причиняваха. Бе преминавал много препятствия, бе оцелявал на косъм, бе си чупил и извивал крайници, бе се ранявал с брадви и когато все още се учеше да борави с остри оръжия за самозащита на няколко пъти бе на крачка от неволно самоубийство. Често заразените почти успяваха да го уловят. Съществуването му постоянно висеше на тънка нишка между живота и смъртта, които обичаха да си играят на гоненица, едната страна използвайки го като примамка за другата. Бе изпитвал повече болка от всеки друг, но тази тук, тази сега, бе нещо, което надминаваше всичко останало. Усещане, което никога до сега не бе изпитвал и не желаеше да изпитва отново. Сякаш вътрешностите му постепенно изгаряха, обхващайки кожата, цялото му тяло от главата до петите. Сякаш посичаха тялото му, сякаш го убиваха.
- Доктор Пак, буден е!
Юнги чу притеснен глас, идващ от лявата му страна, но не обърна внимание, изтезанието на което бе подложен, пречещо му да мисли за всичко останало.
- Игла. - отговори друг глас, напълно игнорирайки коментара на другия.
Тялото на Юнги се скова, преставайки да трепери щом го чу. Звучеше бездушно, сериозно, непоколебимо. Сякаш някой бе истискал всички емоции, оставяйки само безразличието. Сякаш човекът, притежаващ го бе изгубил пълния смисъл на съществуването си, бе оставил мъртвец. Усети пробождане, което накара кожата му да изтръпне. Болката бе толкова непоносима, че не можеше да се въздържа повече. Силен, пронизващ, пълен с агония вик огласи помещението. Чувството бе неизпитвано до сега. Сякаш го измъчваха.
- Дръж се, още малко. - прошепна същия бездушен глас в ухото му, но този път Юнги усети нотка мекота. Момчето стисна долната си устна в всички сили. Капки пот избиха по челото му, стичайки се по бледото му лице. Очите му бяха затворени, сълзи, стичайки се от тях. Не можеше да понесе повече. - Готово. Добра работа, заслужихте си почивка. Юнсо, занеси материала при доктор Че.
Юнги усети раздвижване, дочу шумове, след което всичко утихна. След секунди някой постави нещо студено на челото му с нежни движения, забърсвайки потта. Ръката му механично се стрелна към тази на другия, спирайки действията му. Бе научил, че доброто отношение е въпрос на лични нужди и никой не го прилага, освен ако не желае нещо в замяна. Съвременният свят не раждаше добродетели, а хитреци, готови на всичко, на всяка цена, независимо от обстоятелствата да оцелеят. Личните цели винаги стояха пред общите. Това бе природния закон, неписан, но строго спазван от всички. Юнги не се нуждаеше от съжаление, нито от помощ. Единственото, което искаше бе да продължи живота си, защото колкото и оплетен, сложен, болезнен, понякога отвратителен, непоносим и труден да бе не можеше да се представи в друга светлина. Не можеше да види себе си, живеещ в голяма къща на плажа, на някой самотен остров, лишен от жива душа и заразени, отпиващ кокосов сок от чаша и наслаждаващ се на пастелните нюанси на залеза. Не можеше. Такъв живот не бе за него, предпочиташе тръпката от клатушкането между живота и смъртта пред спокойствието и усамотението. Намираше подобен начин на живот за скучен.
- Не искаш ли да ти помогна след болката, която се наложи да понесеш? - попита изведнъж същия глас, изкарвайки тъмнокосото момче от транса му. Кафявите му ириси се впиха в притежателя му, оглеждайки го обстойно. Трябваше да признае, че бе привлекателен. Лицето му бе малко и овално, скулите бяха ясно очертани, сякаш спазваше строга диета. Очите му бяха с цвят на тъмен шоколад, а сякаш щом се взря тях Юнги потъна в бездната им. Кожата бе призрачно бледа, също като неговата. Сякаш гледаше порцеланова кукла.
- Да не ми я беше причинявал тогава. - отговори му грубо момчето, бутайки грубо ръката на другия след поредния неуспешен опит да се докопа до челото му. Независимо колко красив и колко влиятелна аура имаше, характера на Юнги бе силен, той не умееше да се предава и да се впечатлява лесно. Знаеше как да държи на своето до края.
- Заших ти раната. Можеш да бъдеш поне малко благодарен. - опонира го мъжа, пръстите му минавайки през черната му коса. Подигравателна въздишка се откъсна от устните на момчето, допринасяйки за объркването на другия.
- Да, и още хиляди други неща, за които вероятно едва ли някога ще имам идея. Благодарен, вика. - сух смях излезе от устата му, карайки лекаря да се взира в него за няколко секунди. - Искам да си ходя.
- Звучиш като малко дете. - отговори му другия, сядайки на стола, кръстосвайки елегантно слабите си крака. - Няма да мърдаш от тук, докато раната не оздравее напълно. Сериозна е. Между другото се казвам Джимин...
- До колкото помня не съм те питал за името ти. - отвърна му Юнги, правейки гримаса на недоволство. Джимин го гледаше с изненада, проблясвайки в очите му, озадачен относно грубия характер на обекта си.
- Приятно ми е, Мин Юнги.
- От къде знаеш името ми? - попита момчето, гърба му, изправяйки се напрегнато сякаш бе ударен от ток. Погледът му помръкна още повече, сериозна гримаса, заменяйки безразличната.
Джимин се усмихна зловещо, изправяйки се от стола и се надвеси над момчето, лицата им на сантиметри разстояние. Юнги усещаше ментовия дъх на другия, блъскащ се в студената му кожа и очите, които сякаш прогаряха дупки в душата му. Чувстваше се като мишена, мишка хванала се в капана, не му харесваше. Това не бе той.
- В "Нойския ковчег" няма нещо, което да ми обягва, Мин Юнги.
Тъмнокосото момче го отблъсна грубо от себе си в прилив на ярост и се зави през глава, давайки ясен знак за края на разговора. Джимин се засмя и прибра епруветката от масата с инструменти в джоба си, излизайки от топлата стая. Студенината на коридора бе добре дошла за нормализиране на телесната му температура,но той нямаше време да де наслади. Вървеше забързано към сектора за изследвания в подземието. Влезе в асансьора, изричайки етажа, на който искаше да иде. Вратите се затвориха и краткото пътуване започна. Джимин се облегна на огледалната стена, докосвайки с пръсти слепоочията си. Бе се сдобил с главоболие. Просто страхотно. Скоро асансьора издаде звук и разтвори врати. Лекарят отново мина през коридор, засичайки някои от колегите си, които усмихнато му махаха и го поздравяваха. Ала той ги подминаваше сякаш не съществуваха. Нищо ново под слънцето...
Зави наляво и отвори вратата, очите му сканирайки вероятно около триста учени, обикалящи забързано из огромната зала, бюрата със кралски размери, простиращи се по цялата дължина на стаята, модерните уреди поставени върху тях и разпилените листи. Отправи се към своята част на една от масите, откривайки нещата точно както ги бе оставил - прилежно подредени, чисти и недокоснати. Изкара епруветката, оставяйки я на масата, след което взе тънко стъкло от малка кутийка. Взе пипета, потапяйки я в епруветката. Прихвана няколко капки и ги изсипа внимателно върху стъклото, след което го постави на поставката на микроскопа. Уредът сам отчете как трябва да бъде фокусиран материала, за да се виждат молекулите. Джимин надникна, забелязвайки почти веднага дребна аномалия. Натисна синьо копче от лявата страна на уреда и след няколко секунди получи напечатана схема на подредбата на нуклеотидите в молекулата. Нищо нередно. Лекарят захвърли листа ядно и седна на стола, прокарвайки ръка през косата му. Течността в стъкления съд прихвана вниманието му. Кръвта на Юнги. Синята, в буквален смисъл, кръв на Мин Юнги....
Защо цвета ѝ бе такъв?
~~~
Хееееейййй! Добро утро на всички! Аххх, как обичам съботите! Та, надявам се главата да ви е харесала, малко се забавих с ъпдейта, затова ще ви помоля да ме извините. Имам зверско главоболие цяла седмица, дните ми бяха ужасно натоварени и нямах никакво свободно време от учене и размятане. Както и да е. Сега е събота и ще можем да си починем, нали? 💖 Както знаете, ако ви е харесала историята - гласувайте и коментирайте, честно много ми е интересно да чета мненията ви.💙💙💙 А ако има нещо, което не ви допада, в което бъркам или грешки, които съм допуснала - не се притеснявайте да ми кажете, приемам с радост градивната критика.💞 Благодаря ви! 💜💜💜
Love ya! 💟💟💟