— Мая? Не се казвам Мая. Аз съм Ивеелия — гласът наистина не беше този на Мая. Звучеше като глас на възрастна жена, в който се преплитаха гордост и омраза. — Добре преправяш гласа си, Реесая, но го познах.
Тедж удивено погледна към Мая. Беше тя - лицето, косата, тялото ѝ не се бяха променили, но драконовата емпатия определяше, че говори някой друг, че реещото се над пода момиче е само позната обвивка, в която сега се беше настанил някой друг. Разтревожен, той отправи безмълвен въпрос към Наа.
— Водата отключи генетичната памет на Мая, Наат. Ти също си изпитвал усещанията и спомените на някой, живял хилядолетия преди теб.
Тедж си спомни промъкналия се в съзнанието му спомен за кипящия живот навсякъде, какъвто бе имало на Ранафер, преди светът му да загуби водите си и да се нагорещи. Беше се случило, когато отиде в Кулата, представящ се за помощник на Гоурдж.
— Мая няма да пострада от това, че ще говорим с жената, която е заплела хрононишките — увериха го Наа.
— Откъде сте сигурни, че тази Ивеелия го е направила? — попита Наат.
— Не сме, но само нейното съзнание реагира при споменаването на кристал. Една от нас ще говори с нея.
Мъглата се сгъсти и се появи фигурата на Десаи. Надвеси се над Мая и заповяда със собствения си глас.
— Погледни ме, щом твърдиш, че си ме разпознала — каза хладно тя.
Момичето отвори очи и я огледа високомерно.
— Остаряла си, Реесая. Смалила си се, сбръчкала си се. Не мислех, че ще те видя отново, след като ме прогони ... бабче — веднага я предизвика жената в тялото на Мая..
— Имаше си причини, но ти така и не ги разбра — импровизира Десаи.
— Причини? Призна всички копелета на безценния си син, грижеше се за тях, уреди им живот в лукс, а когато ти казах коя съм, ме нарече измамница и нареди на слугите си да ме изхвърлят — горчиво напомни Ивеелия. — Затова сега ти и всички дракони ще платите скъпо и прескъпо. Може да е след години или столетия, но аз видях миналото и бъдещето. Зная как да ви унищожа!
Наат кипна, но мъгливата ръка на Десаи го докосна по рамото. Нареждаше му да мълчи и да се владее.
— Ти си детето на чернокосото момиче, което умря при раждането. Ти си Виждаща — припомни си Десаи едно от виденията на Рилдж. Тедж въпросително погледна драконицата. Тя поклати глава. Не сега. Имаше нужда от повече информация.
— О, сега си спомни за нея, нали? Тя беше неодарена и следователно недостойна за майка на внуците ти. Поредната хубавичка селянка, с която синът ти задоволяваше похотта си. Не се поинтересува коя е и какво е станало с детето ѝ. Не знаеше, че е от семейство на потомствени гадатели. Сестра ѝ ме отгледа, а когато разбра, че също мога да предсказвам бъдещето, ме обучи. Водеше ме по панаирите, за да изкарваме пари като гледачки. С леля живеехме в столицата на Велара - Рокен, но един ден тя ме заведе в Талар, столицата на Ено. Щеше да има голям празник и можехме да изкараме много пари. Ти и Рииджен бяхте там. Не можех да откъсна поглед от двама ви и чувствах, как нещо ме влече към вас. Същата вечер получих видение. Разбрах кои сте и как сте постъпили с майка ми. После виденията продължиха. Видях живота ти на Ранафер. През твоите очи опознах света на драконите. Гледах как те презират, въпреки че си дъщеря на Наата. Научих за Виждащата дарба и как си я изучавала. Като навърших петнадесет години избягах от леля и уредих да ме наемат за твоя прислужница. Помниш ли първата ни среща? Заинтересува те това, че предсказвам бъдещето и понякога наистина познавам. Докато чистех и подреждах покоите ти, четях внимателно твоите записки и осъзнах това, което ти никога не успя да проумееш.
— Трябваше да ми кажеш, че си Виждаща — провокира я Десаи.
— Казах ти, но ти реши, че лъжа. Че съм подслушвала достатъчно дълго в къщата и затова зная някои подробности. Нареди на охраната си да ме изхвърлят и дори не ми плати последната заплата. Тогава разбрах, че не си Виждаща. Всемогъщата Реесая Шау Ено, майката на Наместника, дъщерята на династията, избрала хората пред драконите, беше едно нищо пред мен и моята Дарба. Същата вечер се промъкнах в стаята ти и откраднах един от кристалите в любимата ти огърлица. Този, който светеше понякога в златисто. Реших, че е най-скъпият. Исках да го продам, но всички бижутери, на които го занесох, го определиха като обикновен и никой не видя златисти нишки в него. Тогава се досетих нещо — Ивеелия замълча в очакването на логичния въпрос.
— Досетила си се, че това са хрононишките. Опитала си да ги промениш, да ги заплетеш наново и си успяла — студено и без изненада довърши Десаи.
— Да. Видях бъдещето и заложих някои промени. Когато те се сбъднат, повече никой дракон няма да стъпи на Алтара. Не ме интересува, дори да измрете във вашия си свят— ядно процеди Ивеелия.
Десаи наклони глава и мъглата покри Мая. Обърна се към Наат.
— Сега можем да говорим, без Ивеелия да ни чува. Мая знае ли, че си намерил кристала и той е на Ранафер? Виждала ли го е?
— Не. Виждала е негово копие, но не го разпозна — мрачно обясни Наат.
— Това е добре. Ивеелия не може пряко да влияе на решенията ѝ. Ако успея да я накарам да ми каже как е сплела хрононишките, Мая ще може да поправи стореното. Носиш кристала със себе си, нали?
Тедж кимна и го извади от джоба си.
— Наблюдавай го. Ако усетиш зараждаща се нестабилност или хрононишките заблестят, ми дай знак. Сега пази тишина — настави Десаи. Мъглата по лицето на Мая се разсея и драконицата се обърна към Мая.
— Ивеелия, като моя внучка ти също си отчасти дракон. Ранафер е и твой свят. Изчезне ли той, ще изчезне и Алтара. Каквото и да си заложила, кажи ми как да го променя.
— Същото казваше и на другите си внуци, нали? Драконите са ваши предци. Ранафер е вашата втора родина. Без значение какво направят, то е за доброто на двата свята. Те знаят повече от хората. Не трябва да ги мразите. О, да... Аз също казах тези думи на сина и внучката си. Заклех ги да ги предават поколения наред и точно те ще доведат до краха ви. Ще си платите за високомерието.
— Не мога да върна миналото, дете. Не знаех, че си се чувствала така.
Лицето на Мая застина.
— Ти не си Реесая. Реесая знаеше точно как се чувствам и се радваше, че страдам. Коя си ти? — обвиняващо попита Ивеелия.
— Аз съм Десаи, нейната майка.
— Десаи. Да, тя говореше за теб понякога. Каза, че си избрала брат ѝ за Наат, след като дъщерята, която тя родила по твоя заповед, не е била Виждаща. Казваше, че е била принудена да избяга на Алтара. Тя ви мразеше, но въпреки това се мислеше за нещо повече от хората. Презираше ни.
Мъгливата фигура на драконицата за момент избледня. После попита съвсем неочаквано:
— Как е истинското ти име, дете? Никога не си преминавала двете изпитания и не си била обучавана, за да получиш двойната гласна в името си, нали? Сама каза, че на петнадесет години си станала прислужница на Арасаи, а по това време е трябвало да си в Кулата.
— Няма никакво значение как съм се казвала. Истинската Ивеелия сама ми даде свитъка си, преди да умре. Аз станах Ивеелия.
— Убила си я — думите на Десаи не бяха въпрос, а констатация.
Жената в тялото на Мая се усмихна неприятно.
— И какво от това? С раждането си съм убила и майка си. Аз бях много по-силна Одарена от истинската Ивеелия, а заради дъщеря ти не получих полагащото ми се.
— Ивеелия, убийството е ужасно престъпление. Не е редно да убиваш, водена от обида, злоба или амбиции. Нито хора, нито дракони. Аз също съм Виждаща. Видях как Алтара и Ранафер се разпаднаха и всичко живо - и хората, и драконите изчезнаха. От тях остана само прах и пепел. Каквото и да си направила, Алтара също ще бъде унищожена. Кристалът е в мен, покажи ми как да сплитам нишките.
По лицето на Мая/Ивеелия се разля снизходително-язвителна усмивка.
— Та ти си дракон, можеш само да ги виждаш. Единствено човек може да ги сплете. Такава е природата на нишките. Хората виждат и разпознават пространствените нишки, но не могат да ги сплитат. Драконите виждат и четат хрононишките, но не могат да ги сплитат. Само Одарен човек, който наследи Виждащата дарба, може да сплита двата вида нишки. Като мен. Но не му е съдено да живее нито на Алтара, нито на Ранафер. Трябва да намери сродната си душа и двамата да отидат във Вортекса.
— Защо? — настръхна Десаи.
— Не знаеш ли? Реесая казваше, че си била Наата. Значи си наясно как е създаден Вортекса и какво го храни — ироничната усмивка не отиваше на лицето на Мая. Тедж с усилие се сдържа да не отговори нещо хапливо. За пореден път си напомни, че това не е Мая, а жена от нейната генетична памет.
— Никой дракон не знае, Ивеелия. Изминали са десетки хиляди години от тогава — сухо отговори Десаи.
— Толкова е просто. Когато двата свята започнали да преливат един в друг, дракон и неговата човешка любима обединили Дарбите си и създали Вортекса. Пожертвали телата си, отказали се от възможността да имат деца, а душите им завинаги останали във вихрите, за да оцелеят Алтара и Ранафер. Оттогава, когато се роди такава двойка... — гласът на Ивеелия неочаквано секна, а Мая се задави. Челото ѝ се покри с пот и тя се опита да се освободи от мъглата, която я придържаше.