Стресът се прегъва като жица,която задушава гласните струни. Злокобен смях преминава през цикъл на унищожение,свирепа агония пробягва през сенките. Лицата вече кървят. Душите плачат,ръцете дърпат за свобода. Нервите се стягат,очните ябълки изскачат. Реалност равна на подвеждаща сладост,от дърво на лъжи.
(Това беше рандъм мисъл от вчера когато пътувах в рейса. Предполагам че ще ви хареса!)