Гледна точка на Тае
Бях пред входната врата на апартамента на Джимин. Почуках и след по- малко от минута вратата се отвори. Рюджин беше застанала пред мен и говореше по телефона. Беше притеснена.
- Добре, чакам те..... Ало? Ах.. затвори. - Каза тя притеснено и прибра телефона в джоба на панталонките си.
- Аз.. аа... здравей..- Казах почесвайки се по тила.
- Здравей.. Ако търсиш Джимин, във фирмата е.- Каза и беше готова да затвори вратата, когато я спрях.
- Не! Тук съм за да говоря с теб. Аа.. може ли да вляза?
Тя ми кимна и ми отвори вратата. Влязох и се огледах притеснено от мисълта за разговора, който следваше да проведем, но очите ми попаднаха на Гушльо. Беше легнал на земята и ме гледаше. Приближих се до него, клекнах и го погалих, но не помръдна.
- Всичко наред ли е с Гушльо? От кога е тук?- Попитах.
- Не. Стои така вече три часа. По- рано повръщаше. Даже докато ти отварях говорех с Т/И. Идва насам.
Наистина вече не знам какво да правя.- Изправих се и извадих телефона си.
- Имам познат, който работи във ветеринарна клиника. Запазих го преди време заради Т/И или по- точно Гушльо.. за всеки случай, ако нещо подобно стане.- Казах и звъннах на ветеринаря.
Обясних му какъв е случая и го помолих да дойде до апартамента.
След като се разбрахме, затворих и се обърнах към Рюджин, която гледаше притеснено.
- Не знам какво направих грешно. Храня го редовно, чистя му и му се радвам. Какво пак обърках?
- Ще разберем какво му има след малко. Ветеринарят пътува насам. Каквото и да му има, съм сигурен, че не си виновна. Само седни и се успокой.- Тя ме погледна изненадана, но не каза нищо.- Какво?
- Аз ще се успокоя, но не знам дали ти си добре.
- Защо?
- Говориш ми прекалено спокойно и мило.
Въздишах.
- Дойдох за да ти се.. извиня. За всичко, което казах и направих до сега..- Тя само ме гледаше, стиснала устни в една линия.- Последните седмици мисля за какво ли не и усъзнанах, че в повечето случаи не ти, а аз съм грешния.
- Така е.. - Каза тя, което ме накара да сведа глава.- Но поне те разбирам. И двамата направихме грешки, само защото бяхме влюбени..- Аз я погледнах и и се усмихнах леко..- Е.. само аз "бях" влюбена, ти все още си.
- Да.. все още съм.
- Глупак.- Каза тя неочаквано.
- Какво?
- Как можа да я изпуснеш? Ако знаех, че ще стане така,... нямаше да се откажа толкова лесно от теб..- Каза тя въздишайки. Аз събрах вежди. Отне ми малко време преди да проговоря.
- Ти..- Прекъсна ме като се изкиска.
- Шегувам се... наистина. Всичко е в миналото. Вече мисля само за..- Спря да говори, сякаш се отказа да довърши.
- За..?- Казах с лека усмивка.
- Гушльо!.. Кой друг?- Усмихна се леко и се почеса притеснено по главата.
- Аха..- Усмихнах се и погледнах към котката. Отново се приближих до нея и я погалих. Сетих се за Т/И. Сигурно бе разтревожена. - Какво каза Т/И? Идва ли насам?
- Да.. обаче.. аз глупачката от паника и съобщих за Гушльо прекалено нетактично.
- Ще отида да я взема. Сигурно е много притеснена.- Рю само ми кимна.
Излязох бързо от апартамента и за не повече от пет минути, вече се качвах в колата.
Потеглих бързо към домът и, надявайки се да не я изпусна. За десетина минути стигнах до квартала и. Отбих от пътя, не далеко от къщата и и я набрах. Затвори ми.. Звъннах и пак но не ми вдигна. Въздишах и прибрах телефона обратно в джоба си, защото знаех, че нямаше да ми вдигне. Не го направи и последните три седмици.
Погледнах настрани и тогава видях Т/И на спирката, а автобусът и тъкмо спря пред нея.
Докато запаля колата отново, автобусът вече беше потеглил.
Тръгнах след голямото превозно средство, защото.. нямах какво друго да направя.
За жалост влязохме в задръстване и се влачихме така почти час.
След като отново паркирах колата си пред жилищния блок, слязох от нея и се затичах след Т/И. Виждах я как върви, притичвайки напред към входа на сградата.
Извиках името и за да се спре, но тя влезе в блока. След нея влязох и аз. Чувах я как изкачва стълбите. Продължавах да я викам, но сякаш не ме чуваше.
Прескачах стъпала за да я догоня и едвам дишах, но в момента, в който я настигнах дъхът ми наистина спря. Беше се спряла и се държеше за корема. Беше с гръб към мен и не ме видя. Направих още две крачки нагоре, готов да изрека името и, когато тя залитна изведнъж назад. Хванах я в последния момент, на косъм да падне надолу по стълбите. Изтръпнах. Беше като труп в ръцете ми.
Изкачих още няколко стъпала, докато стигна следващия етаж и повиках асансьора.
Скоро вече карах към най- близката болница. Умирах от притеснение. "Какво и имаше?" "Дали беше от притеснение или нещо друго?" Не спирах да си задавам подобни въпроси докато не стигнахме болницата....
***
Гледна точка на Т/И
Отворих бавно очи. Бах във тъмна стая, осветена с топли светлини. Чувах системата от лявата си страна и приглушения глас на Рюджин от някъде.
- Как така? Сигурен ли си?... Но.. до сега нямаше симптоми.. или поне не ми е казвала...- Какво ставаше? Болна ли бях? По стълбите ли паднах?
- Не знам....- Чух гласа на Таехьонг и в следващия момент вратата на стаята се отвори. Аз моментално затворих очи. Чух приближаващи стъпки и как някой дръпна стол и седна до леглото ми.
Усетих ръка да хваща моята.
- Ах~.. Т/И.. Защо не отиде на доктор още в началото?- Моментално разбрах кой държи ръката ми. Чух го да въздиша отново. Тогава отворих очи.
Таехьонг беше седнал на стола, подпрял ръка на коляното си и скрил устата си с нея. Очите му блестяха от сълзи и се взираха в мен замислено.
- Таехьонг?- Той скочи и ме погледна изненадано.
- Т/И! Как си? Как се чувстваш? Нуждаеш ли се от нещо? Ако има...- Прекъснах го.
- Тае.- Той млъкна и ме погледна сериозно.- Ще те питам директно.- Той преглътна. - Б..- Щях да попитам дали съм болна но ме прекъсна.
- Не! Чакай. Трябва да извикам и другите.- Тае дотича до вратата и след секунда се върна, заедно с Рю и Джимин. Забелязах, че Рю беше с насълзени очи, а Чим ми се усмихваше.
- Защо не ми каза?- Започна изведнъж Рю и ме прегърна.- Трябваше ли да разбирам така?- Каза и в следващия момент я чух как подсмърчва. Буца заседна в гърлото ми от нещата, които ми минаха през главата. Постарах се да сдържа сълзите си, напиращи да потекат и се опитах да се приготвя за най- лошото.
Вдишах и изплюх въпроса със затворени очи.
- Колко съм болна?
- Какво???- И тримата попитаха, озадачени в един глас, като Рюджин се отдръпна и ме погледна изненадано.
- Т/И, не знаеш ли?- Попита Джимин, с което ме притесни още повече.
- Може ли да остана на саме с нея? - Попита Тае, гледайки към Рю и Чим. Те кимнаха и излязоха отново.
- Наистина ли не знаеш нищо за състоянието си?
- Не. Какво ми има по дяволите?- Сълзите вече пълнеха очите ми. Тае се взираше в мен, очевидно търсейки подходящите думи.- Просто ми кажи, направо ще умра от...
- Бременна си . . . .
Думите увиснаха във въздуха. Премигнах няколко пъти, повтаряйки изречението няколко пъти в главата си.
- А? Чакай.. КАКВО?- Изправих се рязко.
- Внимавай..- Каза той като ми помогна да се облегна на рамката на леглото.
- Чакай малко... сигурен ли си в това, което ми каза току що? Аз.. не може да съм... - Мисли и моменти се прелистваха в главата ми. Последно имах цикъл на.... аам.. И не съм правила скоро... О. БОЖЕ. МОЙ!- Бременна съм!
Сълзите ми се стекоха по бузите. Устните ми се разтегнаха в усмивка от радост, но в същото време бях обляна от притеснение, страх и несигурност.
Сложих ръка на устата си и заплаках. Тае седна на леглото до мен и ме прегърна. Аз него също.
- Бременна съм.... Бременна..
Стояхме така в продължение на десетина минути. Отворих очи и погледнах към вратата, където Рю и Джимин стояха и ни наблюдаваха. В същия момент осъзнах, че прегръщах Таехьонг. Опитах се да окротя малко емоциите си и развалих прегръдката. Погледнах го сериозно. Ние бяхме разделени, а аз бях бременна.. от него. Не знаех какво да направя или какво да кажа в такава ситуация.
Той ме гледаше с радост в очите. И неговите блестяха от сълзи също като моите. Едната му ръка галеше рамото ми, а устните му бяха разтегнати в усмивка.
- Искам да говоря с Рюджин.. насаме. Може ли..- Казах аз една идея по- студено от колкото ми се искаше на Тае, който помръкна, щом видя сериозното ми изражение. Знаеше за какво си мислех.
- Да... разбира се..- Каза той и с отпуснати рамене излезе от стаята, заедно с Джимин.
Рю седна на стола до мен и ми се усмихна.
- Честито!
- Аа...Да. Благодаря.
- Какво ти стана? До преди минута летеше от щастие. Да не ти е лошо?
- Не..
- Ами?
- Рю...- Тя се намести на стола си, готова да ме изслуша.- Знаеш, че с Таехьонг вече не сме заедно...
- И..?
- Какво "И" ? Какво да правя? Какво да кажа на родителите ми? Винаги съм искала да стана майка, но точно сега не мисля, че е подходящия момент за това дете.- Рю щеше да каже нещо, но аз продължих.- Не ме разбирай погрешно. Ще задържа детето. Просто не знам какво да правя с Тае. Той очевидно иска това дете.. както и да сме заедно, но...
- Вече имам отговора, който търсиш.- Погледнах я в очите в знак да продължи.- Просто се съберете за бога.- Въздишах и извъртях очи. Трябваше да се досетя какво и е мнението по въпроса с мен и Тае.- Какво? Той те обича.. и ти го обичаш все още. Личи си. Направили сте си бебе. Поемете отговорност.. заедно.
- Но той ме нарани, а и знаеш какво ми е мнението за бившите.. Не бих се събрала отново с....
- Не, че си имала такива преди Тае, но..- Изстреля Рю без да се замисли.
- Рюджин!
- Добре де... Но.. Не си ли много жестока със Таехьонг. Той те обича много. Съжалява за всичко, а и го е направил само защото е мислел за теб. Само дето не е помислил за последствията слез действията си.
- Та той се опита да те изгони.
- Да.. но ми се извини.- Изненадах се от това, което каза.
- Така ли?
- Да, но.. това сега няма значение. Момиче ти си бременна. Бащата е отвън пред стаята и копнее да е до теб, а ти ми говориш за неща, които ако ги чуеш отстрани би се засмяла.
- Агх... Не знам.. трябва ми време да помисля....
***
Беше хладна сутрин. Бяхме на болничния паркинг и тъкмо се качвах в колата на Джимин когато...
- Т/И! Недей!- Каза изведнъж Рю.
- Добре.. Защо?
- Аз и Джимин имаме малко работа. Няма да можем да те закараме. Съжалявам.. Но.. можеш да се прибереш с Тае.- Погледнах към Таехьонг, който вече ми беше отворил вратата и ме чакаше.
- Аа.. Добре.. предполагам.- Въздишах и се качих в колата на Таехьонг, като си затворих сама вратата, изпреварвайки го. Той поклати глава с усмивка и се настани на шафьорското място.
Погледнах към онези двамата през стъклото на колата и забелязах какви лукави погледи си разменяха. Подсмихнах се тихичко и се отпуснах назад на седалката, слагайки си колана.
След няколко секунди колата потегли и аз затворих очи, надявайки се Тае да не задава въпроси, но уви.. не стана така както исках.
- Спиш ли?- Аз само отворих очи.- Как се чувстваш?
- .. Нормално.
- Искаш ли да минем през ресторанта за Джаджамьон или аз да ти сготвя нещо.- За момент преглътнах и си представих как изяждам две купи нудълс, но мисълта Тае да ми сготви ме накара да го погледна.
Поколебах се преди да му отговоря.
- Няма нужда...
- Напротив. Решено е.. ще ти сготвя нещо вкусно. Подминахме ресторанта... За това.
- Не се дръж сякаш сме се здобрили.
- Така ли се държа?- Попита със усмивка, а аз само изпувтях и извъртях очи.
След още петнадесетина минути колата спря пред вкъщи. Слязох от автомобила и побързах да вляза у дома. Тае вървеше плътно зад мен. Влязохме и се разхвърляхме.
Отидох в банята и си ударих един бърз душ, докато Тае беше в кухнята. След това влязох в стаята си и извадих дрехите си. Докато обувах бельото си се сетих се за момента когато изгорих Таехьонг от стаята си чисто гол и после заварих мама и тате, зяпнали голата му фигура. Усмихнах се сама на себе си и поклатих глава.
Облякох се със комплект от късо худи и анцунг... Вече времето не беше толкова топло колкото преди месец.
Косата ми все още беше мокра, но не ми се занимаваше да я суша. Сресах я и слязох долу при Таехьонг. Той пък тъкмо изключваше котлона. Миришеше много вкусно, а това ми отвори апетита моментално. Преглътнах и се приближих до печката. Надвесих се над тенджерата и вдишах аромята със затворени очи. След като ги отворих, осъзнах че се бях приближила близо до Тае, който ме гледаше с усмивка.
Направих крачка назад и се почесах по главата.
- Благодаря за храната, но можех и сама да си сготвя нещо. Нямаше нужда.
- Знам.. Но исках да съм сигурен, че ще се нахраниш както трябва.- Аз само кимнах в отговор и отворих шкафа за да извадя прибори и чинии.- Между другото си разместила. Доста от подправките и продуктите не бяха на....- Прекъснах го.
- Су Хьон подрежда покупките последния път. Сигурно за това са разместени.- Оставих чиниите на плота и го погледнах. Беше вдигнал вежди, докато се усмихваше раздразнено.
- Су.. Су Хьон? Онзи, който ти преди време искаше да изчезне от живота ти и заради който те уволних, защото си помислих, че говореше за мен? Той е бил тук!?
- Да.- Казах чисто и просто.
- Какво още? Сготви ли ти рамен? Ядохте ли го заедно?
- Таехьонг!- Едва се сдържах да не се засмея.. така и тръгнах, но се овладях и накрая казах името му сърдито.
Той взе чиниите, които бях извадила и започна да сипва от сготвеното.
- Сядай.- Каза заповеднически.
- Моля?- Вдигнах едната си вежда.
- Ако искаш стой права. Не знам как ще ти е по- удобно с бебето.
- В първия месец съм.
- И?
- *въздишах* Както и да е.
Сложих двата чифта клечки на масата, налях си чаша вода и седнах.
- Направих ти Джабче и познай.. Рамен. Сложил съм в него кимчи и свинско. Сигурен съм, че ще е по хубав от този на оня Су Куон или какъвто е там.
- Нито ми е готвил, нито сме яли рамен.
- Аха значи не рамен, а нещо друго.
- Знаеш ли? Ще спра да ти говоря. Видяло се е, че си невъзможен.
Въпреки, че беше сладък, докато ревнуваше, не можех да пропусна това, че си говорихме прекалено спокойно. Не исках да се зближаваме отново прекалено бързо. Още не бях решила какво да правя.
Той сервира нещата на масата и седна до мен. Аз моментално започнах да ям, без празни приказки. Не само защото бях много гладна, но и защото не исках да говоря още с Тае.
От бързане се задавах и той започна да ме потупва по гърба.
- Не бързай. Знам, че е вкусно, но няма да усетиш храната, ако я гълташ без да дъвчиш.
- Ами ако съм се задавила точно, заради вкусът и?
- Грубо.- Каза той и започна да яде мълчаливо, правейки се на сърдит. И по- добре. Поне щях да се нахраня на спокойствие. Или така си мислех поне.- Защо не си се хранила тези дни?- Аз го погледнах изненадано.- Докторите казаха, че си припаднала от прекалено малкото количество храна, която си поемала тази седмица и голямата умора.
- А защо съм уморена, Тае? Защо предпочитах да съм на работа сред хора вместо сама вкъщи?
- И аз това питам. Защо? Ако поне веднъж ми беше вдигнала на телефонните обаждания и ми беше позволила да поговорим, може би нямаше да си в това състояние.
- Не ме изкарвай мен виновната в тази ситуация...Не исках да те виждам, камо ли да говоря с теб.
- НО ЗАЩО?
- ЗАЩОТО МЕ НАРАНИ.
- НО НЕ БЕШЕ НАРОЧНО!- И двамата се усетихме, че викаме.
- Виж.. знам, че направих грешки и, че ми даде вече шанс. Това което направих с Рю беше ужасно и след като разбрах, че е претърпяла инцидент, веднага съжалих за това, което и бях казвал през цялото време.
Замислих се за момент и се усмихнах.
- Винаги е така. Осъзнаваш какво си загубил след като го изгубиш....
- Много добре знаех какво имам, още преди да го загубя.- Каза той, гледайки ме в очите.
Понеже не знаех какво да кажа след това негово изречение, отново започнах да ям.
След като се нахранихме, Тае настоя да измие чиниите.
Не възразих защото знаех, че колкото и да се противя, пак той щеше да ги измие.
Седнах на стол и се подпрях на масата. Тае беше с гръб към мен и не ме виждаше, което ми позволи да го огледам малко. И не! Никакви грешни мисли. Просто се вгледах в гърбът и широките му рамене. Замислих се, какво да правя и как да се държа с него за напред.
Дали трябваше да наруша правилото си за бившите.. Колкото и да се мъчех да го отрека, все още го обичах. Липсваше ми адски много и все още ми беше странно, че стоеше пред мен и миеше чиниите ми.
По едно време Тае реши да проговори, чрез което ме изкара от мислите ми.
- Кимчито, което ядохме...- Погледна назад към мен.- ..беше много вкусно. Напомни ми на това, което майка ти правеше. Спомняш ли си как след училище се уговаряхме и преди да излезем, първо ходихме до у вас за да ядем.- Слушах го внимателно и ми стана мило, че си спомняше тези моменти, въпреки, че се брояха на пръсти.
- Напомня ти, защото това кимчи също го е приготвяла тя.
- Оу..- Каза той и се усмихна глупаво.
- Мхм.. - Казах и поклатих глава, правейки се на незаинтересована. Тогава се сетих...- Това ми напомня, че трябва да звънна на наще. Последно като се чух с тях, ми казаха че ще наминат тези дни. Преди идваха по- често но, след случая със.. теб..- Замълчах. В началото се замислих защо изобщо му обяснявах това. След това се усетих какво щях да му припомня и накрая и първо по- важност. Осъзнах, че не само трябваше да говоря с наще за идването им, а и за.. бременноста ми. Ооо.. не! Ще ме убият.
- Добре ли си?- Таехьонг спря течащата вода и клекна до мен.- Какво става? За какво се сети?
- Тае..- Той ме погледна въпросително, а аз се обърнах към него, взирайки се в очите му.- Нашите ще ни убият.
Той, явно досетил се за какво говоря, преглътна звучно и ме хвана за рамото.
- Ако говориш за бебето..- Аз му кимнах, прехапала устна от притеснение.- Ще им обясним как стоят нещата.
- И как стоят нещата? Ще им кажа, че сме се събрали за месец- два, правили сме каквото сме правили, след това сме се разделили и около месец след това разбирам, че съм бременна. Как да ги погледна в очите след това?! Как мислиш, че ще...- Изведнъж спрях да говоря, заради ръцете на Тае, с които обхвана бузите ми се приближи към мен. Може би го направи, защото знаеше, че така ще млъкна...
- Кога за последно говори с тях?- Говореше спокойно и хладнокръвно, гледайки ме в очите.
- Миналата седмица, докато бях на работа.
- И нищо не си им споменавала за мен?- Беше наистина очуден.
Когато говорих с наще... още преди да се с разделя с Тае, нищо не им бях споменавала за него, относно връзката ни, защото исках да им кажа, че сме заедно, очи в очи, а не по телефона. То пък така стана, че пътищата ни с него се разделиха... или по- точно се отклониха и предпочетох изобщо да не подхващам подобна тема с тях. И така си остана.
- Не..- Отговорих му простичко. Той въздиша и се замисли.
- Мисля, че... ще е най- добре да говориш открито с тях, но без да...- Затвори за момент очи. След като ги отвори видя, че го гледах с любопитство.- Нищо. Забрави. Просто говори с тях. Ще те разберат. Аз също трябва да говоря с тях. В края на краищата аз съм виновния за цялата тази ситуация, а и съм бащата на това дете.- Не знам защо но сърцето ми пропусна няколко удара, като чух последното му изречение.
Гледах го в очите и се опитвах да разчета емоцията му. Личеше си, че беше притеснен от ситуацията, но имаше и нещо друго. Мисля, че видях щастие в очите му. Блестяха. Погледа му се спря на устните ми и с палец ги погали. След това отново ме погледна в очите и ми се усмихна.
- Предлагам ти да си легнеш малко. Почини си, а аз ще изляза за момент. Ще се върна до двадесет минути.
- Нямаш ли работа във фирмата? Няма нужда да се връщаш... И без това трябва да разчистя малко наоколо..- Казах студено.
- Казах нещо! Или ще станеш и ще си легнеш, или аз ще те пренеса до стаята ти.- Изправи се и кръстоса ръце пред гърди. Аз премигнах няколко пъти от изненада и се замислих дали трябваше да го слушам.
В края на краищата станах и се заизкачвах нагоре към стаята си. По едно време чух, че входната врата се отваря и затваря и по това разбрах, че е излязал.
Не знаех какво се върти в главата на Тае, но щях да разбера. Сега най- важното беше, това да звънна на наще. Трябваше да избера подходящите думи за да не получи баща ми някой сърдечен удар.
Минаха се десет- петнадесет минути в обмисляне и създаване на какви ли не диалози в главата ми, докато най- накрая не реших просто да им звънна и каквото стане стане.
Взех си телефона, прочистих гърлото си и набрах мама.
Седнах на леглото си и започнах да стискам и пукам пръстите на лявата си ръка, докато другата несигурно държеше телефона ми долепен до ухото ми.
Тогава чух веселият глас на мама, и за момент спрях да дишам.
- Т/И! Здравей, мила!
- Здравей...- Казах с престорено весел глас.
- Добре ли си? Звучиш ми притеснена?- За бога! Тази жена как знаеше всичко???
- А.... не. Тоест да. А...- Прекъсна ме
- Т/И. Успокой се и просто изплюй камъчето.
- Добре, но моля те седни някъде, ако си права.
- Сега се притесних още повече.
- Виж... Знаеш, че винаги съм внимавала със всичко. Не съм лекомислена.
- Само малко.- Измънка тя.
- Мамо...аз..- буца заседна в гърлото ми и усетих как очите ми запариха от сълзите напиращи да излязат.- Не знам как...- Сълза се стече по бузата ми и подсмъркнах.
- Т/И, плачеш ли?
- Не. Просто ще си готвя и режа лук.
- Аха..- Знаех, че не ми повярва.
- Тате около теб ли е?
- На високоговорител си. Двамата с баща ти закусихме преди малко и седим на дивана в хола. Та.. слушаме те.
Това никак не ми помогна. Сега като знаех, че и баща ми ме чуваше, все повече започваше да ми трепери гласът.
- Ами..- Точно тогава, вратата на стаята ми се притвори и от там се подаде главата на Тае. Видя, че плачех, влезе и тихо затвори вратата. - Аз съм..- И изведнъж Таехьонг взе телефона от ръцете ми и заговори на наще. А аз стоях втрещено и не знаех какво да направя.
- Здравейте! Аз съм Ким Таехьонг. Да...... от класа на Т/И. Знам, че последният път направих ужасно първо впечатление за след толкова много години и се извинявам за което, но.. ще ми позволите ли утре вечер да се видим и да поговорим....- Гледах и премигвах, неспособна да кажа каквото и да е. Очите все още ми пареха, но не ми пречеха да видя, как Тае говореше с родителите ми толкова хладнокръвно.. даже почти делови. Изчака търпеливо отговора им, който в същност не се забави много много и накрая се усмихна.- Благодаря ви. Ще ви пратя адресът си. Ще се радвам да се видим. Отново благодаря. Лек ден. - Каза и затвори.
Отворих остата си за да го попитам дали осъзнаваше, че беше взел телефона ми докато говорех с тях и че те най- вероятно са си помислили, че сме заедно, но Тае ми направи знак с пръст да не говоря и аз си замълчах.
- Първо си изтрий сълзите..- Каза и се приближи до вратата. - Разбирам, че ти се е насъбрало много и бошуваш от емоции... аз също съм така.... Също така е нормално, че забрави голямото си дете, но спокойно. За това съм тук.
Сигурно изглеждах адски глупава отстрани, защото бях направила най- обърканата физиономия до сега. Нямах си и на идея за какво говори Тае. Той отвори вратата и през нея влезе Джимин.
Ококорих се и веднага скочих. Как можах да забравя за моят Гушльо. Почувствах си гузна, че не питах за него. Как е и какво му има? Грабнах го в ръцете си и го стиснах толкова силно, че за момент се стреснах да не съм му направила нещо, а той миличкия така ми се радваше, че не ми позволяваше и да го пусна на земята. Очите ми отново се насълзиха, продължавайки да си го гушкам и галя. Започнах да му говоря. Питах го как е, дали съм му липсвала и защо не е ял и накрая Тае отговори на последния ми въпрос към котката.
- Гладувал е от тъга. Направил е нещо като бойкот и е спрял да яде, защото си му липсвала. Същият е като теб.
- Как разбра?... За Гушльо. Последно си спомням, че бързах за да го видя, но стана инцидента на стълбището. Даже не разбрах дали съм паднала по стълбите.
- Не падна. Хванах те преди да успееш да се претаркулиш надолу.
- Значи си бил зад мен? Чакай, нещо не разбрах. Как така си ме хванал, като бях сама?
- Дълга история.
- Слушам те..
И така той ми разказах на бързо какво е станало. Ако не е бил той сигурно още щях да съм в болницата.. пък кой знае, може би и без бебе...
- Благодаря..
- Всичко за теб.- Каза той и ми намигна, което ме накара да се засмея.
Остатъкът от дена мина спокойно. Все още ми беше нервно около Тае, но пък той по никакъв начин не ме притискаше, за което му бях благодарна. В късния следобед ми заяви, че трябва да отиде набързо до фирмата, защото имал важна работа да свърши.
Даже не знам защо ми се обясняваше. Все пак не бяхме... Както и да е.
Бях легнала в леглото си, гледайки сериал на лаптопа си, когато се сетих за магазина. Утре бях на работа. Трябваше да отида.
По някое време съм заспала.
•••
Сутринта се събудих от звъненето на телефона ми. Веднага скочих и погледнах кой ми звънеше. Беше Су Хьон.
- Ало!- Казах леко притеснено, защото току що видях часовникът на стената и разбрах, че закъснявах за работа.
- Здравей, Т/И.. Как си?
- Супер съм.. След половин час идвам на работа. Извинявам се, но съм се успала.
- Радвам се, че си добре и не се притеснявай, справяме се двамата с майка. Не бързай, работата няма да избяга.
- Добре.. благодаря. До после.
- Също исках...- Казваше нещо но вече затворих. Тъпичко. Ами.. ще говорим после на работа.
Станах бързо и започнах да се оправям. Обух си светли, тесни дънки и си нагласих семпла бяла блуза, но преди да я облека исках да си измия лицето и зъбите. Бях само по сутиен, и точно това харесвах на живеенето сама.
Никой нищо не можеше да види или каже.
Влязох в банята, направих сутрешните си процедури и се върнах в саята си, за да си взема блузата.
Реших, че ще я обличам в движение и тръгнах по стълбите, а след това право към кухнята. Тъкмо я нахлузвах през главата и се блъснах в някой..
След като вече можех да виждам, съзрях отново Таехьонг. Какво правеше той тук?
Осъзнах, че все още ми се виждаше сутиена и бързо се оправих.
- Добро утро.- Каза той, почесвайки се по тила.
- Защо си тук?- Попитах игнорирайки поздрава му.
- Тук съм от около час и половина. Видях че спиш още и реших да не те будя.
- Добре.. Но защо си тук?- Повторих отново.- Не мисля, че има нужда постоянно да си около мен.
- Напротив. А и както си оставяш отключена вратата... Всеки може да влезе. Така че по- добре да има някой с теб.. Предполагам имаш и късмет, защото аз нямам никакъв проблем да те пазя.
- Каква изненада. Много оригинално. Кога го измисли?- Извъртях очи.
- Току що.- Каза и ми се усмихна.- Между другото изглеждаш супер. За къде си се нагласила?- Тогава се огледах. Нагласена ли бях?
- Отивам на работа. Даже закъснявам.
- Аха.. значи бързаш. Онзи сигурно те чака.
- Предполагам. Има много работа, а и последните дни нали не ходих на работа и..
- Тогава трябваше да си почивка и без това. Спри със извънредната работа вече. Особенно след като вече знаеш, че си бременна.
- Както и да е.
- Няма ли да закусиш?- Попита отново той. Боже.. по зле е и от мама.
- Да.. ще си взема едно ябълка.
- Не е достатъчно. Ела ще ти направя нещо.
- Не, няма нужда. Закъсняла съм достатъчно. Ако съм още гладна ще си взема нещо от магазина.
- Да бе.. ще ядеш боклуци. На бебето му трябва истинска храна. Значи ще направим така. Отиваш на работа, а пък аз ще ти донеса след малко съдвич- два. И без възражения.
Аз извърнах за пореден път очи и въздишах. Не знаех какво да го правя вече. Отидох до входната врата, обух си маратонките, взех си раничката и тъкмо щях да отворя, когато, отново Тае ме спря.
- Навън е хладно вече. Облече си и нещо връхно.
- Тае, нямам време! Стига вече.- Заинатих се.
Тогава той се приближи, взе една риза от закачалката до мен и ми я наметна.
- Готово, а сега върви.
Нищо не казах, а просто излязох от къщата.
Между другото изглеждах така:
След не повече от пет минути вече влизах в магазина.
Поздравих Су Хьон и майка му и им се извиних, че закъснях.
Не след дълго вече бях започнала да работя. Не им казах за бременността, защото до колкото познавах госпожа Ким, щеше да ме накара да спра да работя или да седя само зад касата, а това мен никак нямаше да ме удовлетвори.
Докато подреждаме новата стока по равтовете, Су ме заговори.
- Т/И.. Днес ти звъннах заради друга причина.. не за работата.
- О, извинявай, че ти затворих. Чух, че щеше да казваш нещо, но вече в последния момент и реших просто да те питам когато съм тук. Какво щеше да кажеш?
- Аа... би ли искала.. след работа да..- Беше прекъснат от човека, влязал току що..
- Скъпа, нося ти закуската!- О, не... Защо викаше???
Бързо отидох при него и започнах да го бутам извън магазина, но той не помръдна.
- Взех ти два големи сандвича.. Знам, че ще ги изядеш. Все пак храниш не само себе си..- Сложих ръка на устата му за да не говори.
- Млъкни, моля те!- Казах тихо до ухото му, а той се усмихна. Погледна към Су Хьон, а след това и към госпожа Ким. Поклони и се в знак на поздрав и след това ми подаде чантичката със сандвичите.- Ела навън!- Казах и го избутах навън. Добре, че нямаше клиенти вътре. Щях да потъна от срам.. не че сега не бях.
- Какво правиш?!
- Донесох ти закуската, както се уговорихме.
- Да, но защо.. Ъгх.. невъзможен си.
- Защо? Нещо лошо ли направих. Просто донесох храна на майката на детето ми.- Каза и отново се усмихна. Не знам защо, но чутото накара сърцето ми да забърза ритъма си.
- Заради Су Хьон ли го направи?
- Какво? Не. Както ти казах дойдох само заради храната. Няма отново да те нося в болницата.
- Нищо ми няма. Няма нужда постоянно да си около мен. Спри вече. Мога и сама да се грижа за себе си. Не забравяй, че не сме заедно. Не живей с илюзиите, че съм ти простила.
- Знаеш ли какво? Държиш се като малко дете. Не забравяй, че си бременна. Аз съм бащата. Не знам какво си мислиш, но няма да се откажа нито от теб нито от бебето. Дърпай се колкото искаш, но няма да се отървеш от мен...- Гледах го и премигвах многократно. Беше повишил тон и говореше тези неща... само ме объркваше така. Ако знаех как да го прекъсна, щях, но единственото, което можех да направя бе само да примигвам.- А сега искам, след като те оставя сама, да си изядеш храната и да не вдигаш тежко. И си носи телефона със себе си.
- Ти...Аз... Просто си отивай във фирмата и ме остави на мира.- След това просто се врътнах на пети и влязох обратно в магазина. Не след дълго видях как колата му потегли.
Здравейте..
Тази глава е малко по- дълга..
Съжалявам за грешките и закъснението..
Надявам се да ви е харесало.
Очаквам коментари и честни мнения.
До следващата глава! <3