Рисувах мислите си прибързано сякаш бързах да живея още. Не исках да умирам в ръцете на изкуството. Нямаше да го оставя незабелязано и покрито с една покривка сякаш е маса. Рисунките сякаш растяха и придобиваха човешки размери. Разказваха историите които отваряха порта към миналото. Кръв потече по пода и разбрах че демоните играят с моя свят в главата ми в опит да ме наранят. Нечовешкото в мен вадеше ноктите си, искаше да одраска стените и да отвори устите им,да усетя напрежението и да намеря зверската жажда да се освободя от мъчението което разкъсваше кожата си и се бореше да се трансформира в онова, което не познавах досега. Червените цветове на цветята още живееха тук, в градината на психологическото ми състояние, породено от срив на емоции, така горещи, хванати от ръцете на стигмата.
/Тук ще добавя един цитат към този текст- "Философията ни учи да умираме всеки ден."