Странно нещо е самотата,
навсякъде е тишина
и отново в тази тъмна стая
се чувствам толкова сама.
Спомени започват да изникват,
усмивката превръща се в тъга.
И на лицето веч почервеняло
появява се сълза.
Всеки път щом аз си спомня
как прегръщаше ме ти,
видима за всеки става
болката в накърнените очи.
Очи тъй тънещи в омраза,
очи преливащи от гняв.
Същите очи които,
преди те гледаха с любов, със страст.
А можеше да е различно...
Тишината можеше да бъде смях
Сълзите можеха да са усмивка
А самотата, любовта.
Но сега те няма и си мисля,
странно нещо е това.
Отново в тази тъмна стая,
да се чувствам толкова сама.
