На стъпка от Рая - Светлината на мрака

Глава 30 - Лъжи и истини

***

Сам погледна още по – учудено Ема.
-Как така не знаеш кой съм?
-Ами не знам, - момичето изглеждаше объркано, - въобще как се озовах тук, където и да сме?!
Объркването от лицето на Сам бързо премина в паника.
-Алек, тя не помни нищо! – извика Сам.
-Как така? – момчето изскочи от някъде.
-Ами не ме помни,  - очите на Сам препускаха ту към Алек, ту към обърканата Ема, - не помни мен, теб, дори не знае как сме се озовали тук. Не знам дали знае името си!
-Хора плашите ме, нашите ме чакат вкъщи, сигурно се притесняват, моля ви върнете ме у нас! – проплака Ема, която в момента си мислеше, че бе станала жертва на отвличане.
Сам издърпа Алек в страни.
-Явно, когато падна от коня и си удари главата е загубила част от спомените си. Мисли че, родителите ѝ я чакат вкъщи, вероятно в момента ни има за какви ли не, тя дори не знае, че е феерида, че реално не съществува в онзи свят, където са родителите ѝ…та тя е мъртва. – несъзнателно Сам бе повишил глас.
-Мъртва? – Ема скокна, а в очите ѝ се разчете ужас. – Ще ме убиете ли…? – отстъпи назад.
Те дори не обърнаха внимание на въпроса ѝ.
-Не можем да ѝ разкажем всичко наново, ще стане още по – зле.
-Ами какво да и кажем? – попита Алек обръщайки се към Ема, но нея вече я нямаше. - Сам! – Алек го удари леко по рамото. – Няма я!
Секунди по – късно се чу писък.
-О, по дяволите – проплака иронично Алек, но Сам вече бе тръгнал по посока на писъка.
Ема не бе успяла да стигне далеч. Явно гората също не харесваше някой да се мота из дърветата ѝ, създавайки паника. Един корен се беше увил около крака на Ема, приклещвайки го в болезнена хватка.
Ема пищеше, дали от болка, дали от страх, най – вероятно и от двете.
-Махни го от мен!– крещеше. – Какво се случва…помощ?– сълзи се стичаха по лицето ѝ, което се бе изкривило в ужасяващи гримаси.
-Ема ти го правиш, просто си спомни! – Сам клекна пред нея. – Спомни си тренировките, как да го контролираш. – момчето хвана ръката ѝ, прокарвайки пръст по белега ѝ. Белег, който бе получила при падането от скалата, тогава, когато бе намерила смъртта си, когато бе започнало всичко. Прокара пръст и по онези малки лилавеникави извивки, които бе получила, когато в яда си се бе  опитала да спре тока  в цял Авалон. Тези белези…те криеха спомени.
Искра премина през тялото ѝ, припомняйки всичко. За секунда очите ѝ останаха загледани в нищото, а корените бавно започнаха да отслабват хватката си, връщайки се отново в недрата на майката Земя.
Ема разклати глава, а след това впери големите си изумрудени очи в Сам.
-Аз…дори не знам какво се случи…толкова съжалявам…
-Няма за какво да ми се извиняваш! – прошепна момчето и я притисна към себе си. – Аз съм този, който трябва да ти се извини, всичко се случи заради мен.
В този момент Алек се прокашля.
-Съжалявам, че прекъсвам сърцераздирателния ви момент, но мисля, че трябва да вървим!