На стъпка от Рая - Светлината на мрака

Глава 7 - Сънят

Ема сънуваше или поне под съзнателно така си мислеше. В сънят и имаше една улица. Пуста улица с една единственна светеща лампа, нощта беше тъмна, нямаше звезди, нито луна имаше просто някакви сиви облаци, които през тази нощ изглиждаха страховити.
В съня си тя наближи някаква двуетажна неизмазана къща.  Вероятно по цялата улица нямаше по – отлбъскаща къща. Но все пак в нея живееха хора и то хора, които познаваше. Не помнеше нищо, просто знаеше, че познава хората, които живееха там. Не помнеше как изглежат, но въпреки това бе сигурна.
Любопитно надникна през единственото осветено прозорече.  Светлината не ѝ позволяваше да види всичко, но  все пак успя да види нещо, което накара сърцето ѝ да забие бясно. Видя себе сиседяща на някаква маса с някакви хора. Вероятно подсъзнанието ѝ блуждаеше, изгубено в реалност и илюбизя. Това бе тя, а сънят спомен. Дори сънувайки го осъзнаваше. Не бе видение, Ема бе сигурна, че всичко това се бе случило вече, но просто не го помнеше. Не помнеше нищо, просто знаеше, чи това вече се бе случило.
- И внимавай! – каза жената. Майка ѝ.
Беше си същата, точно каквато я помнеше Ема. Или не я помнеше. Отново просто знаеше.
Майка ѝ бе една идея по – висока от нея. Лицето ѝ бе малко по – закръглено, а бузите по – червени. Но двете но нищо друго не се различаваха.
- О спокойно мамо, няма какво да се обърка. Това е просто един излет – отвърна другата Ема, тази която бе загубила живота си в този „просто излет”.
И чак тогава Ема си даде сметка, че това действително не е сън, а спомен.Този спомен изпулва цял в главата ѝ. Знаеше какво щеше да последва. Но чак в този момент Ема осъзна, че точно в този момент бе видяла родителите си за последно.
Изденъж картината пред нея се разми. Промени се.
Ема се озова на някакаво място сред природата, на нещо като нос на огромна скала, отново вида себе си и още три момичета. Но този път споменът не бе  толкова ясен.
Тя от спомена стоеше на някаква леко кръгла канара. Както нямаше нищо, канарата изведнъж се срути и Ема от спомена полетя надолу с нея. Някаква невидима сила засмука и истинската Ема, повличайки и нея надолу към забвението. В този кратък момент на падане Ема успя да види  лицето си и страхът, който беше изписан на него.
Секунди по – късно  двете паднаха. Ема от спомета потъна  в реката. И реката я погълна. Но истинската Ема, тази чието въображение избистряше тези картини, показвайки ѝ какво всъщнст се бе случило, просто се събуди. Тя се събуди, но не тялото ѝ.
И изведнъж всичко стана черно. От вътре тя знаеше, че е будна, но не можеше дори да каже на очите си да се отворят, беше заключена в мозъка си и това я ужасяваше. Ами ако това бе краят. Ако никога повече тялото  ѝ не отвореше очи. Завинаги ли щеше да остане загубена в тази тъмнина, която я плашеше и то толкова, че чак космите на врата и настръхваха. Усещаше ги. Така сякаш тънки иглички я бодяха от всяка една страна на тъмнината. Това, колкото и неприятно да беше, бе добър знак. Все още беше жива.