Мина време и сякаш с есента
Се върна стресът
Не можех да се контролирам
Исках всичко да спре
Чаках да свърши деня
Казвах си че ще спра
Но накрая се наложи да се предада на чувството дошло от тъпченето
И стомаха си да изпразня клекнала пред тоалетната с пръсти в гърлото
Чувствах се мизерно
Повече от всякога
Казах си вече ще си науча урока
Че пак ще се върна при глада които считах за нормата тогава
Но се повтори повече пъти отколкото желаех
И числата почнаха пак да се качват
48,49
50,51
Страхът ми нарастна с тях
Сякаш те определяха всичко за мен
Не исках пак да се връщам в старта
Замислих се за страха
Сетих за причината от стреса
А именно болката от това да се върна там
Да се върна в онази сграда
В училище всъщност нямах много проблеми
Бях добър ученик дори да не учех
Нямах забележки
Но сякаш хората около мен ме смазваха
Смазваха ме със своите очаквания
Всичко трябваше да е перфектно
Трябваше да съм по-добър поне от двама за да мина в нормата
Искаха да съм като тях, или поне идеализираната им версия за която грешаха
Момичето на съседния чин със перфектно тяло, на няколко пъти споменавайки ниското си тегло , вероятно имайки и то проблеми , ме смазваше само като я погледнех
Момчето седящо пред мен с перфектно тяло никога не мислейки какво яде, защото спортува повече от колкото аз някога ще мога
Момичето в което се влюбих
Момичето, което бе минало през същото но се бе преборило
То просто бе толкова повече от мен
Но не беше само в училище вече
Навсякъде виждах неща които ме подтискаха
Реклами, плакати, опаковки и прости магазини за храна
Чувствах се сякаш света настояваше да яда
Сравнявах се със всеки човек който подмина
Висок, нисък, мъж, жена
Но винаги губех
Винаги намирах нещо в което са по-добри от мен
Не си спомням колко мина но успях да се върна към глада
Което тогава ми бе мечта
И надявайки че числата пак ще паднат не видях че волята ми намалява
Бях погнусен от храната
Но пак я исках
Не исках даже да я виждам
Но държах я на една ръка
Надявах се приятелите ми да не забележат
Надявах се да не им пука достатъчно
Но когато разбрах че често се издавам и пак никой не обърна внимание ме заболя
Изненадах се от болката
Тя бе толкова различна от всичко през което съм минал
Но защо ме боли, се чудех
Когато именно на това се надявах
Не гладувам за внимание
Не гладувам за тях
Не гладувах по своя воля...
Последното го осъзнах когато не можех повече
Чувствах се на ръба
Не можех да продължа
Но нещо в главата ми казваше че трябва
Гласът се превърна в няколко
Всички ми повтаряха едни и същи неща
Не яж
Брой
Гори
Всичко се свежда до малките числа
Борбата в главата ми не замираше
Страхът сякаш се разпростираше
Но и вече не ми пукаше
И какво толкова, си казвах , просто малко глад, малко храна и много болка
И сега искам да завърша това с доброта
Да кажа че се управих
Че ми помогнаха и вече съм добре
Но повече от всичко мразя да лъжа
И сега не мога де се погледна в огледало или да се кача на кантар
Страхът ме е още завладял
И знам че щом го направя мисли погнусени и отровно ще ми залеят главата
Защото щом почнеш да гладуваш
Щом почнеш да преяждаш
Щом почнеш да се караш да повръщаш
Или си посредата на всичките
Не можеш да се върнеш
Не можеш да се оправиш изцяло
Щом си нараниш веднъж тялото и съзнанието остава за винаги
Болестта е едно, борбата с нея и победата обаче са друго
А това да се изцелиш е най-трудното
За това бих искал да ви помоля
Не пренебрегвайте признаците на болест
Помогнете на себе си или на тези около вас
Защото щом почне да ви контролира няма връщане назад и ще загубите твърде много
