Fire and Ice {#1 Dark Web} / BG Book

▪️26 глава - Дявол▪️

- Чака те. - отговорих смутено и се преместих от вратата. Кейла излезе без колебание. Не знам колко точно бе добре това. До голяма степен ми се искаше да остане, а като я познавах... Дявол да ме вземе, днес съм откачил!

Излязох от кухнята и видях Марк. Това момче не мърдаше от дивана, заклевам се!

- Някога ставаш ли? - попитах го на влизане, приближавайки се до него.

- Да. - отговори ми кратко и просто без да си направи труда да отдели поглед от телевизора.

- Както и да е. За събирането... - повдигнат темата аз, настанявайки се на дивана. Вниманието на Марк се насочи към мен.

- Какво за събирането? - попита ме напълно спокойно. Понякога ми напомняше за Артър.

Чакай малко.

Не, пратих го след момичетата. За момент реших, че двете са сами някъде в града.

- Ще е утре, искам възможно най-бързо да говоря с всички и изрично им кажи, че Кейла не бива да разбира... - обясних на Марк, като гледах да съм възможно най-ясен. Може да бе Айнщайн в дяволска форма, но все пак трябваше да съм ясен.

- Иначе ще се разправят с теб, да знам ти речите. - махна с ръка той и се облегна на дивана. Един от малкото хора, които не показват кой знае какъв респект към мен. Беше толкова отпуснат, сякаш говори с гаджето си за вечерята.

- Имаш късмет, че слагаш очила от време на време. - вметнах аз със заплашителен тон. Дори не трепна.

- Зрението ми е напълно наред. Очилата са ми предпазна мярка. - обясни ми Марк пренебрежително. Ако беше някой друг щях да си помисля, че това е глупаво признание. Но когато става дума за Марк... това беше неговият начин да каже "не си търся извинения, не ми пука какво можеш". За да съм честен отдавна спрях да му обръщам внимание. Сякаш някой да допре нож до гърлото ти и сам да го натиснеш. Няма смисъл или разум в това нещо.

Отпуснах се на дивана, което въобще не промени факта, че съм напрегнат. Бързо реших, че няма да си седя спокойно.

Станах и отидох право в залата. Не ми се удря, не ми се рита, не ми се седи. Застанах на празното място и опрях длани в пода. С едно отласкване и вдигнах краката си във въздуха. В момента цялата тежест на тялото ми лежеше върху ръцете ми. Мисля, че от това имах нужда. Малко кръв да влезе в мозъка ми и може би да ми разясни по-добре нещата. Стоях в това положение, докато не се замаях. Отново стъпих на земята, но не бързах да се изправям. Точно обратното, седнах на земята и погледнах произволна точка в пода.