На стъпка от Рая - Светлината на мрака

Глава 11- Прекрасният голям Париж

- Хора, това е един много хубав бутик и не е скъпо - каза им тя, разбера се лъжеше, всъщнст никога не бе влизала вътре.

Но пък вече в главата ѝ се беше сформирал план как да избяга от тях и да посети страта си къща да каже на родитилите си, че е жива, да ги прегърне, да ги утеши. Вероятно щеше да им обясни за магическия свят, за това, което е тя. Още не знаеше как, но знаеше, че е нужно и се надяваше по пътя да я връхлети, някаква идея.

- Хайде Ема, какво се отнесе, все пак ще пазаруваме за годишния бал, който е другата седмица - побутна я Айрис с усмивка, която дори не беше истинска и си личеше.

- Да добре, нека видим дали ще си харесате нещо - съгласи се Ема и отвори вратичката.

Четирите влязоха в магазина. Не беше особено голям,но имаше една по-малка и една по - голяма стая. От дясната страна на голамата стая,имаше бюро а зад него стоеше, дебела страица с къса, кафява, навита на ролки къдрава коса. Тя ги поздрави любезно, а след това заби погледа си в някакъв вестник.

В магазина наистина имаше хубави дрехи но по официалните бяха в малката стая. Всички разбира се отправиха към тази част и започнаха да разглеждат роклите. Вживели се вече в това, на коя, коя рокла ще стои по-добре те не забелязаха, как Ема бавничко се измуши от магазина, дори магазинерката не забеляза, че някой е излязъл. Друг бе въпросът, че вестника който четеше явно бе крайно обаятеленза нея, но не бе чак толкова учудващо, все пак се бе зачела в статията за котки.

Ема излезе на улицата. Помнеше прекрасно пътя, но преди да тръгне се огледа се дали някоя от фееридите не бе забеляза, и когато установи, че зад нея нямаше никого с всички сили се затича по улицата. Не бе сгрешила като беше останала с обувките от тренировката, бяха много удобни за бягане.

В момент коато този, всички съмнения напуснаха Ема, знаеше как да стигне до къщата си. В края на булеварда зави на ляво по „Place de la republiqe", след това на дясно по една малка улица. Това беше нейната улица. Същата улица с многото къщи, мръсната, преляваща от боклуци, но все пак нейната. Много хора биха се отвратили, но Ема беше прекарала шестнадесет години тук. И всичко това бе като в сън. Облаците от едната страна бяха гъсти, скоро щеше да завали, но от другата слънчевите лъчи на залязващия ден, опитваха да пробият мрачната премяна на късния следобяд. В Париж беше пролет тревата вече бе станала светло зелена а дърветата бяха нацъфтели. За жалост в тази част на града това не се забелязваше. Но да се върнеш вкъщи беше по - добро от настъпилата пролет. Ема наближи своята обикновиенна тухлена къщичка. Сърцето ѝ заби бързо, когато забеляза мъжка фигура на стълбите пред къщата. Беше висок рус, зеленоок младеш с дълги крака.Толкова дълги че заемаха цели три стъпала, колкото всъщност бяха стълбите пред къщата. Момчето не беше на повече от осемнадесет. Стоеше на стълбите загледано в подаващите се между облаците лъчи на залеза. В едната си ръка държеше почти празана бутилка „Jack Daniels", а в другата догарящ фас. В краката си то имаше поне десеттина вече изпушени. И просто си стоеше безизразно, загледано в промъкващете се лъчи на залеза. Личеше си, че нещо го мъчеше. Погледът му бе празен, а лицето безизрасно.