Love Triangle (BG Fanfiction)

Глава седемнадесета

   Видях ги на една от масите и тръгнах към тях. Вече дори и храна имаше пред тях. Дано това, което си поръчам не се забави прекалено много. Оставих куфарите си до масата и се настаних на последния свободен стол.

- Добро утро, момичета. – започнах.
- Добро утро, Мел. – отвърна Ария. – Готова ли си да се прибираме у дома?
- Никак даже. Не ми се тръгва. Пак се почва с този ужасно скучен университет.
- Да, така е. – намеси се Скарлет.
- Ти какво се правиш на тъжна? Знаем, че искаш да се приберем възможно най-скоро, за да прекараш повече време с Остин. – скара й се Ария, а аз се засмях.
- Ужасни сте. Човек да не ви сподели нещо. – намуси се Скарлет, но за кратко. Скоро отново на лицето й грееше усмивка. Явно наистина беше влюбена в него.
- Извинете, какво ще желаете? – високия и доста привлекателен сервитьор ни прекъсна. – Един омлет и чаша портокалов сок. – поръчах си, а в отговор той само кимна.
- Е, какъв е маршрута за връщане? - погледнах Ария, която ровеше нещо в навигацията на телефона си.

***
   Това да пътуваш по обратния път е най-депресиращото нещо на света. Мразех, когато почивките и хубавите ваканции свършваха. Беше ужасно меланхолично. И тъжните песни, които пускаха по радиото в колата на Ария не правеха ситуацията по-лека. Пътищата бяха много натоварени. Предполагам, че съботата оказваше някакво влияние. Аз лично исках да се приберем утре, но нямаше да можем да си починем от пътя, преди да се върнем обратно в университета. В момента се движехме по един от заобиколните пътища. Ария мина оттук, защото по магистралата щяло да бъде много натоварено.

- Какъв е този звук? – попита изневиделица Скарлет и се огледа. – Знаете ли откъде идва? – наистина се чуваше някакъв шум, който обаче не можех да определя.
- Момичета, мисля, че знам откъде идва. – обади се Ария и насочи вниманието ни напред. От предния капак на колата й се вдигаше пушек.
- Отбий. Отбий. Ария, отбий. – развиках се от паника и тя веднага спря на най-близката отбивка. И трите излязохме от колата и отидохме да проверим какво става.
- Казах ли ти аз, да си провериш колата преди да тръгваме, а? Казах ли ти? – Скарлет се скара на Ария.
- Аз откъде да знам, че ще реши да пуши, точно когато се прибираме.
- Момичета, спрете да се карате и дайте да отворим капака. – обадих се и отворих предния капак само за да се сблъскам с още по-голямо количество дим. И трите се закашляхме.
- Дали ще издържи до Лос Анджелис? – попита Ария.
- Едва ли. Преди години се беше случило така с колата ни… тоест с колата на Джъстин. Има риск, ако не се оправи.
- И сега какво? Не можем да се приберем? – Скарлет беше доста панирана, това не можеше да се отрече.
- Можем, но ще трябва да почакаме да мине някой, който да спрем на стоп. – казах им.
- Знаех си. Ще си умрем тук. Насред нищото, защото ние сме единствените идиотки, които не искат да минат по магистралата като нормалните хора.
- Скар, успокой се. Все ще дойде някой.
- Щом казвате, но нека се отдръпнем малко, защото имам чувството, че всеки момент може да избухне.