Promise

3 Глава: "Цветове и емоции"

                    (10 минути по-късно)

7:55

Влезнах в училище, но днес реших да си сложа качулката и да не говоря с никой, отвътре бях пълна буря, но отвън каквото виждаха хората, беше слънце.
Никой не иска да вижда истинския "теб" и точно заради това си принуден да се криеш под една "маска" и да казваш, че си добре.
Качвах се нагоре по стълбите и погледнах кристално-чистата дирекция.
Сърцето ми просто не знаеше как да се чувства, но туптеше толкова силно, че щеше да изкочи, но надали Ноа ще дойде и ще го хване.
Ходих по коридора и срещнах момчетата от нашия клас, игнорирайки ги отидох в клас и седнах на чина ми, когато една тънка, пълна с много очакваня усмивка се появи.Сетих се, че Ноа седи до мен а скоро почваме час, тъй че трябва да е тук.Седах нетърпелив и си извадих учебниците, усмихвайки се като луд.
Хората казват, че очакванята са много лошо нещо, но аз не вярвам в това.
Почнах да си драскам едно сърце, когато госпожата по математика, все така дебела, влезе и се настани тромаво на стола си.
-Айде почваме час!Сядайте веднага!-Заповяда, удряйки с линията по бюрото.
Колко ме дразни звука, няма да коментирам а и тази бемка на устната й...нямам думи.
-Ама Ноа не е дошъл, госпожо!-Казах, подавайки главата си от задния чин.
Госпожата погледна в дневника и май му написа забележка, но така й не каза нищо.

             (Първите 3 часа минават)

Звънеца би!Йес!Но Ноа го няма а това чувство ме съсипва отвътре.Сега ми трябва някой, който да ми събира разбитото сърце на пода, но нямам и такъв човек.Но не разбирам защо ми пука толкова!Той е просто едно нормално момче като всички други!
Прибрах си нещата и изтичах до изхода на класната стая.По коридора момчетата и момичетата висяха и най-често ядяха нещо или клюкариха.Слезнах надолу по стълбите и излязох от училище, блъскайки вратата.Най-накрая съм навън!Не мога да търпя това мъчение да седа и да мисля за него а той да не е там!
По дяволите!Аз имах очакваня!Мислех, че поне ще го видя днес!Но не!И защо на мен?Не можеше ли на някой друг?!
Стискайки сълзи се затичах към парка и въобще не ме интересуваше училище.
А като стигнах на входа имаше толкова много хора, че ми стана лошо.Защо има толкова хора?Какво е станало?
Затичах се без никой да ме види през храстите и стигнах до моста.
Пристъпих и сърцето ми ме заболя...чувствах се уязвим и толкова слаб...това не бях аз!Просто не бях!
Пристъпих и чух как птиците пяха, реката шумолеше а моста скърцаше.
Пристъпих плавно и отидох до пейката в края на моста.Загледах се в гледката и пуснах две сълзи...не можех да ги задържа вече, просто трябваше да плача!Трябва да се почувствам по-добре!
Имаше толкова много сиви облаци а вятъра вееше безпощадно.Все едно гледах душата и сърцето ми в момента, беше нереално!
Седнах на пейката и се разплаках най-бурно, сълзите ми без да ме питат, се стичаха и стичаха а сърцето ми се късаше.Не можех да си поема дъх, толкова много плаках, че легнах на пейката и сълзите ми се стичаха по нея към земята.
Седах така безпомощно и разбит а сигурно всички от класа ми се забавляват.Ето това получавам като съм различен!Ето това получавам като съм мил!Трябва да се науча да не ми пука!