I'm not real

Untitled Part 2

Ел неловко сяда на едно диванче и любезно изчаква психологът да се върне.

- Съжалявам за забавянето. Не съм виждал сина си от половин година.

- Няма проблем. - Ел се усмихва.

- Исках да стане психолог, но той предпочете изкуствата. Не го спрях, разбира се. Харесва му да рисува и пее.

- Това е много хубаво. - празнината от липса на хоби се настанява в Ел.

- Какво има, Ели? Защо си тук. Харесва ли ти гимназия Кролс. Намери ли си приятели?

- Нищо ми няма. Учителят по история реши, че съм зле, но просто бях разсеяна.

- Добре. Така и така си тук. Можеш да ми разкажеш нещо? Как си напоследък.

- Аз...добре съм. Даже много. Харесва ми тук. Хубаво е. - лъжата й я накара да оближе устните си.

- Трудно ли ти е?

- Разбирам уроците и..

- Не, имах предвид, трудно ли ти е в училището.

- Мм, казах, че ми харесва..

- Ел, виждам че не си добре. Не можеш да го скриеш.

Неловкото отново се появява.

Ел не знае какво да каже. Не успя да излъже. Не успя да го прикрие.

- Нещастна съм. - е единственото, което изхлипва.

Психологът кимва.

- Много ученици са така в началото.

- Да, но...

- Ще се приобщиш.

И той не я разбира. Тя не иска да се приобщава. А само да избяга. От всичко това.

- Искаш ли да се връщаш в час?

- Не.. искам да се разходя.

Психологът въздъхва.

- Ясно. Ще ти напиша бележка. Можеш да си вървиш. Аз ще я дам на учителя ти.

Ел не казва нищо повече и излиза от стаята. В същия момент звънецът бие. Тя изпуфтява и се насочва към задния изход.

Задният изход води до паркинг, където стоят колите на учители или деца от горните класове. Вратата е метална и тежка, но винаги отключена. Ел я бута силно и тя изкърцва. На паркинга синът на психолога слага огромна чанта в багажника си.

- Хей, Елизабет!

Тя се обръща и се усмихва леко.

- Добре ли си? - Хари се приближава до нея. Косата му стои послушно на раменете му.

- Да. Аз..не знам всъщност къде отивам, но искам да се махна. - откровеното признание я кара да погледне надолу.

- Да те закарам? Къде живееш?

- Няма проблем аз искам да се разходя.

Хари кимва с глава и й помахва за довиждане.

- Може ли да те питам нещо, преди да тръгна? - провиква се той, преди да влезе в колата си.

- Да..- Елизабет бавно се приближава.

Хари отваря багажника и вади красива картина от там.

- Харесва ли ти?

Eл се вглежда в картината. Черно и бяло. Представлява дете, с къса рокличка, стоящо на огромна стълба. Стълбата се намира в празна стая. Срещу детето седи огледало. Отражението му е весело, бузките му са съвсем леко оцветени в червено, очите му се смеят. Противоположност на реалността.

- Исках цялата да е черно и бяло, но в огледалото реших да прибавя малко цвят.

Ел продължава да гледа картината.

- Красива е.

- Наистина? Аз отивам да я представя на едно изложение. Темата е...

- Тъмнина.

Хари повдига вежди и се усмихва леко.

- Откъде разбра?

- Тази картина...описва живота ми.

Момчето разтваря устни, за да каже нещо, но сякаш си поглъща езика.

- С-съжалявам. Просто исках да се убедя, че се харесва на хората.

- Не се извинявай. - Ели се разсмива. - Няма проблем, картината е страхотна.

Двамата гледат картината още малко.

- Ще тръгвам. - казва Ел и маха с ръка.

- Чао. - Хари й се усмихва и влиза в колата.

Тя не запалва веднага. Сякаш той седи и мисли вътре. Нещо в това странно момиче го накара да смръщи вежди, оближе устни, а след това се усмихне леко. Сякаш туко що бе измислил следващата си творба.