I'm not real

Untitled Part 1

Зеленият таван изпълва Елизабет с енергия. Наблюдавайки грозния цвят, тя придобива смелост. Той толкова много я отвращава, че тя е готова да скочи изведнъж само и само да не го поглежда повече. Толкова противно зелено. Толкова скучно и мрачно. До такава степен, че вместо човек да се потисне, той добива увереност. Елизабет премигва няколко пъти. Дори когато затваря очи, гледката не се изпарява. Шест месеца. Шест месеца тя гледа този таван без да вижда нищо друго. Бе забравила какво е слънце. Какво е радост, топлина и обич. Бе забравила какво е да си човек.

***

- Ели, Ел.. – глас.

Тя чува глас. Звукът е толкова неясен, непознат и в същото време толкова невероятен, че се забива право в нея и тя потрепва. Сега има шанс. Има шанс да откъсне погледа си от тавана. И да погледне нещо различно. Да започне отначало. Всичко да си е както преди. Само с едно отместване на погледа.

- Мамо...

Едва доловим..по-скоро като молитва от колкото шепот прозвучава гласът й. Дрезгав, странен, но в същото време толкова чист и невинен. Толкова искрен.

Долавя смях. Значи така е звучал смехът. Тя не си го спомняше.

- Миличка! Толкова се радвам, че си дбре! – солените сълзи на брюнетката до нея бавно се спускат по бузите й, докосвайки неволно малката ръка на Елизабет.

Сълзата сякаш изгори младото момиче. Тя се впи в кожата му и създаде едно неприятно усещане. Миг след това нещо топло и познато го обгръща.

Прегръдка. Толкова му липсваше прегръдката. В днешно време всички се прегръщаме като за "добър ден" без да знаем истинското й значение. Само човек, който не я бе усещал толкова много време може да ни разкаже какво наистина значи "прегръдка".

- Мамо..ти..ти си тук. Аз съм тук.

Случва се. Тя ще отклони погледа си всеки момент. И никога повече няма да поглежда нагоре. Ето. Красивите й маслинени очи се извъртат. Образът на любимия човек е толкова неясен, толкова различен от това грозно зелено. Боже, случи се! Тя най-накрая видя майка си. Най-накрая след толкова месеци чакане! Направи първата крачка. Първата крачка към новия си живот.

***

- А това е стаята ти! – жената се усмихва сладко и нежно издърпа Елизабет вътре. - Виждаш ли? Имаш розови чаршафи. Любимият ти цвят. А там стои бяло бюро. Ще можеш да учиш на него. Ще си като всички останали деца. Ще бъдеш гимназистка. Ще имаш домашни, приятели и семейство, което много те обича. Нищо няма да ти липсва, скъпа. Ще си като другите!