I'm not real

Untitled Part 2

- Ел, отговори.

- Моля?

- Отговори на въпроса.

Тя се опомня и разтърсва глава.

- Бихте ли повторили?

- Ели, добре ли си?

Няма отговор. Учителят въздъхва. При вида на бледото й лице, той се натъжава.

- Ще те пратя при училищния психолог.

- Но аз...

- Ел, в ново училище си, нормално е да се чувстваш така.

- Аз не се...

- Просто отиди при него.

Няма защо да възразява повече. Никой не я критикува, нито се чувства зле за това че отива при психолога. Нещо повече. Измъква се от тези подобия на хора.

Вратата е от тъмно кафяв дъб. Дръжката се слива перфектно с нея. Вътре е топло и уютно. Стените са в успокояващ светло зелен цвят. До тях са долепени секции с папки и книги. Стаята е голяма почти колкото една класна стая. Два кожени светло жълти дивана, стоящи върху килим с нюанс на зеленото подобен на стените, стоят един срещу друг в стаята. Зад единия диван е поставено бюро, същия цвят като вратата и секциите. Пред него огромен стол, жълт като диваните. Всичко в тази стая говори за спокойствие. С перфектното си съчетание на цветове, тя действа положително на всеки объркан ученик, попаднал в нея.

Елизабет поема дълбоко дъх и почуква на вратата. Долавя смях от другата страна на стената. След секунди училищният психолог й отваря. Ел веднага приковава очите си в момче, което се изправя и облича якето си.

- Елизабет, здравей! - топлата усмивка на г-н Лестър я кара да се почувства по-добре. - влизай, заповядай. Това е синът ми, Хари. Тъкмо си тръгва.

- Здравей. - неустоими трапчинки се появяват на сякаш перфектното му лице. Усмивката му е по-заразителна дори от тази на баща му.

- Здравей...ти тук ли учиш? - Ел изругава наум заради директния си въпрос.

Момчето се изкикотва сладко и поклаща глава.

- Завърших преди година, в Лондон.

Споменаването на града кара Елизабет да погледне настрани.

- Страхотно. - е единственото, което успява да каже.

- Хари, обади ми се довереча. - Лестър избутва Харолд навън. Двамата си разменят още две думи и отново започват да се смеят.