I'm not real

Untitled Part 2

- Не ми трябва една седмица, нито две години, за да разбера, че няма да имам бъдеще тук.

- Какво знаеш ти за бъдещето, Елизабет. Учиш в невероятно училище. Нима ти беше по-добре там, където те блъскаха срещу стените, взимаха ти парите, заключваха те в различни стаи, подиграваха ти се! Това ли искаш? Да се върнеш в онзи свят? Да си разкъсана, да не усещаш любов, нито радост? Забрави ли си онзи кошмар, който изживя, че искаш да се върнеш?

Елизабет мълчи с поглед насочен надолу. Тя облизва устните си. Преглъща бавно. Майка й въздъхва и отново сяда на леглото.

- Не исках да съм груба скъпа, но очевидно нищо не си спомняш.

- Да... - Елизабет кимва многократно и се завива с одеалото си.

- Лека нощ, мила.

Майка й изгасва нощната лампа. Ел остава сама. В тъмнината. Там, където винаги е била .

На другата сутрин прекрасният аромат на палачинки и лешников тахан превзема цялата къща. Анджелина, майката на Ел, приготвя прясно изцеден портокалов сок и го оставя на масата.

- Добро утро, скъпа.

- Барни, вземи си палачинка и се приготви да закараш Габриела до университета.

- Ели не иска ли да бъде закарана?

- Аз ще я закарам, искам да си поговоря с нея.

- Анджелина...добре ли си?

- Какво да ми има? - Анджелина се засмива неловко

- Обещал съм на лекарят при първите симптоми да те заведа при него.

- Моля? Барни, дрънкаш глупости...

- Няма да позволя дъщеря ми да бъде пребивана и унижвана отново в мое отсъствие.

Анджелина преглъща, спомняйки си как преди шест месеца страдаше от нервна криза. Изкарваше си всичко на собствената си дъщеря.

- Изчезвай от къщата. - казва тя спокойно

Барни поклаща глава, но се подчинява.

***

Сивите стени я притискат още повече. Елизабет не може да ги понася вече. Около нея се чува само гласът на учителя по история. Другите са забили нос в учебниците си. Ел поглежда към мястото на Андриа, но нея я няма. Вероятно е болна.