I'm not real

Untitled Part 1

- Да, моля. – усмихва се русокосо момиче и се изправя, държейки отворена кутия с черешови и шоколадови бонбони.

Тя минава първо през редичката на момчетата, изслушвайки търпеливо хубавите желания. После се спира на Елизабет. Сухото й лице, безизразни очи и празно изражение карат Андриа да се наведе към нея.

- Няма да оцелееш тук. – прошепва тя, като натиква малка брошура в ръката й.

- К-какво? – Eлизабет поглежда объркано блондинката, но не може да осъществи контакт с очите й. Андриа бавно минава към следващия чин.

Елизабет отхапва от черешовия бонбон. Горчивия вкус я разяжда от вътре, а пълнежа я кара да направи кисела физиономия. Чак тогава осъзнава, че има нещо в лявата си ръка. Вдига брошурата бавно, а очите й поглъщат написаните думи:

- Гимназия Рандъл, Лондон.

- Вашите интереси са тук.

- Прием след 30 септември

- Изпратете вашето есе на тема "Какво е животът" и оставете мечтите ви да се сбъднат.

Ел нищо не разбира. Защо й е на някакво непознато момиче да й дава брошура на някаква гимназия? При това в Лондон?!

Тя препрочита брошурата пак и пак. Потреперва за миг и преглъща тежко. Оставя брошурата настрана и хваща химикалката. Поглежда към дъската и преписва числата от нея.

"Лондон...Лондон...Лондон...Лондон..." – името на един от най-известните градове продължава да стои на върха на езика й, в ума й. Тя поглежда към Андриа няколко пъти, но очен контакт така и не получава.

Звънецът дразнещо писка и всички момичета стават от сивите, но перфектно изчистени чинове. Андриа се губи от погледа на Ел, смесвайки се с тълпата от момичета, облечени в карирано червени поли.

- Андриа! – Ел изкрещява и един чифт крака спира посредата на стаята.

Андриа се обръща спокойно, а сините й очи обхващат нежното тяло на Ел.

- К-какво е това? Защо ми го даде? Не го искам, взе ми го.

- Казах ти, няма да оцелееш тук. – повтаря Андриа

- Какво говориш...аз...аз най-накрая започнах нов живот. И съм щастлива.

- Елизабет, не знам защо си се преместила тук, но си личи, че този манастир ще те съсипе.

- Това не е манастир! – Елизабет повишава тон и прави една крачка към Андриа.

- Ядосваш се, защото знаеш, че съм права. Елизабет, ти видя тези момичета. Те изобщо не са от твоя свят. В теб кипи живот, който сега е скрит, но това училище няма да го извади на бял свят. Ще станеш една от тях! Ще станеш тъпо пъпчасало генийче.

- Какви ги говориш, децата тук са страхотни. Те се подкрепят и си помагат.

- Това ли мислиш, че правят? Че се подкрепят? Те не излизат от къщите си освен да идват тук. Имат вечерен час, ядат само свежа или органична храна дори не знам как се нарича! Не познават живота, знаят само да учат, а после стават членове на фабрика за хартия.

- Ти откъде знаеш какви ще станат?

- Аз сега съм една от тях, Eлизабет. Вкараха ме тук насила. Побърквам се! Нямам гадже, нямам дори приятелки. Този затвор ме изпива. А ти имаш право на избор. Няма да позволя да гледам как още едно живо същество се превръща в олигофрен.

- Защо говориш така за тях? Защо преувеличаваш? - Елизабет смекчава тона си, виждайки сълзите в очите на Андриа.

- Не преувеличавам. Така е. Така е. Но няма да позволя да видиш. Ще се махнеш от тук, няма да ставаш една от тях!

- А защо си толкова загрижена за мен?

- Eлизабет...ти не знаеш какъв голям кошмар изживях. Училището в Лондон е мечтата ми. Дойдох тук... и вече съм част от този живот. Аз съм сирак. Не мога да направя нищо, с което да променя каквото и да е. Образованието ми се ръководи от някакъв център. Изобщо не си мисли, че съм от тези, които искат да завържат приятелство с новите и различните, за да ги измъкнат от сивотата на този свят. Аз няма как да бъда измъкната. Няма как да бъда щастлива. Ти можеш. Махай се. Няма да намериш нито подкрепа от онези пачаври, нито приятелска ръка. Да не говорим за момчетата, които не знаят какво е презарватив.

Ел прави гримаса на погнуса при споменатата дума, но не казва нищо.

- Довиждане. – довършва Андриа и тръгва.

- Чакай, аз... – Елизабет не довършва. Не знае какво да каже. Прекалено е объркана от всичко това.