Последното Пътешествие

Краят и началото

            На другия ден Хари се събуди призори. Дървото на хълма се намираше в градския парк на ръба на Нов Лос Анджелис. Въздушното такси го откара до входа, но му се наложи да походи пеша, докато го стигне.

По пътят си старецът се наслаждаваше на природата, потънал в спомени за първата им среща. Тогава Хари беше събрал няколко книги от библиотеката в платнена торба, която държеше в една ръка, и търсеше място в парка, където да се усамоти. В другата си ръка носеше чаша с горещо кафе. Преди това беше прекарал дълго време в библиотеката и, напълно нетипично за него, му се бе приискало да постои на слънчева светлина.

Веднага щом видя дървото на хълма, което гледаше към океана, реши да седне под клоните му и да се отпусне. Затова се втурна към него, изкачвайки наклона с лекота. Широката му снага, ярките зелени листа и стотиците клони, разстилащи се към небесата, изглеждаха така пленителни, че погледът му се прикова в тях. Заради невниманието си не видя младото момиче, което явно имаше същата идея като него, и се бутна в него, поливайки го с кафето си, което за радост бе изстинало.

В онзи момент го обзе такъв срам, че му се искаше Земята да го погълне. Той придружи младата дама до място, в което да се преоблече и като извинение ѝ предложи, да я разведе из града. Разходката мина добре. Толкова добре, че след време тя стана негова съпруга.

Двамата винаги искаха да се върнат на мястото, на което се запознаха, но времето сякаш никога не им стигаше, работата не свършваше и винаги излизаше нещо непланувано. Хората толкова често отлагаме нещата, които желаем да сторим, че преди да се усетим, времето излита и възможностите се изплъзват между пръстите ни.

На младини хълмът беше лесен за изкачване, но сега коленете на Хари трепереха и въздухът в дробовете му не стигаше. С куфара си в ръка, старецът стисна зъби и изкатери стръмнината.

Той погледна към необятния океан, намиращ се отвъд дървото и парка. Слънчевите лъчи играеха по вълните и лекият бриз галеше лицето му. Това щеше да е добро място за тях двамата.

Старецът беше закупил земята до дървото и бе уредил двамата да бъдат погребани тук, на мястото, на което се срещнаха. В днешно време повечето починали се кремираха и държаха в урни, ала те със съпругата му желаеха праховете им да бъдат закопани в пръстта, както са правели едно време, обединявайки стария и новия ритуал.

Хари седна на Земята и се облегна на дървото. Той вдигна куфара си, чиято тежест усещаше толкова много, и го постави на коленете си, пое дълбок дъх, издиша болезнено, и го отвори. От вътрешността изкара малка запечатана урна, лицето му се изкриви в тъжна гримаса и горещи сълзи се стекоха по сбръчканите му старчески бузи. Съпругът постави останките на починалата си преди шест месеца съпруга нежно на земята до себе си и забърса сълзите с треперещите си ръце.

- Прости ми, Байта. Трябваше да те доведа тук по-рано. Знам, че вече е късно. Прекарах твърде много време, обсебен от работата си и не достатъчно с теб.

Байта никога не го винеше за отдадеността му към историята, напротив, тя го подкрепяше повече от всеки друг. Енциклопедия Галактика беше най-пълният том за историята на човечеството, написван някога и отне цял един живот. Старецът посвети книгата на жена си и децата си, благодарен за безкрайното им търпение.

Въпреки че изпитваше удовлетворение от добре свършената работа, в последните мигове в мислите му се въртяха спомените за времето, прекарано със семейството. Първата целувка с Байта, сватбата им, как си купиха жилище, спокойните вечери около масата, първите стъпки на малчуганите...

- Ти и децата ни сте най-хубавото нещо, което ми се е случвало и заради вас животът ми беше прекрасен. Ще се срещнем отново в общото съзнание...

Хари прекара последните моменти от живота си потънал в спомените на отлитащия си живот. Децата щяха да му липсват и да скърбят за него, но той знаеше, че всички ще бъдат заедно отново в общото съзнание. Там старостта и болестите нивга нямаше да ги догонят, нямаше да изпаднат в забрава и щяха да напътстват идните поколения, с натрупаните си знания и мъдрост. Тялото умираше, но духът продължаваше...