Космически ангел

Единадесета глава

Въпросът на Лита извади Андра от своя унес и я накара рязко се върне към реалността.

– Ъм, да – смотолеви и разтърси глава сякаш за да се отърве от натрапчивите мисли, които до този миг я беше държали като заложник.

– Чудесно – скръсти ръце Лита и направи замислена физиономия. – И за какво точно говорех?

Истината беше, че Андра беше оставила последните няколко реплики на Лита да влязат пред едното ухо и да излязат през другото.

– Забрави, дори не си тук – отказа се Лита с махване на ръка все едно отпращаше досадна муха от полезрението си.

– Извинявай, аз просто... – пробва да се опрадвае, но смисъл нямаше, затова просто реши да остави изречението недовършено.

– Пак скапаната бележка, нали? – въздъхна и завъртя очи от досада.

– Не съм получавала нищо както вчера, така и днес – припомни ѝ. – Не можеш да ме убедиш, че нямам поводи за притеснение.

– Е, това не ми пречи поне да опитвам – премлясна Лита невъзпитано срещу нея с половин яйце в уста и едва не се изплю, докато говореше. – Току-виж успея.

Андра се смръщи както на изказването, така и на липсата ѝ на обноски.

– Казах ти да нямаш големи очаквания. Все още не мога да приема, че сериозно вярваш на това, че някой иска да те спаси, че дори и да ти помогне да излетиш за онази планета, как ѝ беше името, Домус?

– Донум – поправи я.

– Все тая – пренебрегна забележката ѝ Лита и продължи своята тирада. – Звучи прекалено хубаво, за да е истина. Тук или има някаква уловка, или някой просто открито ти се подиграва, за което с радост бих му благодарила, защото наистина е много забавно да те гледам с каква наивност очакваш всяко едно съобщение.

Ако ѝ беше казала това в първите няколко дни от престоя си в изолатора, със сигурност нямаше да ѝ се размине само с един убийствен поглед, но в момента Андра не беше чак толкова афектирана, че да отвръща на вече обичайните коментари на Лита.

– Мислиш ли, че нещо може да се е случило? – попита Андра вместо това, видимо разтревожена от липсата на информация. На кораба в момента можеше да става какво ли не, но тя така и си оставаше в пълно неведение.

– Каквото и да е, няма как да разбереш, но когато човек има надежди, накрая остава разочарован. Така че спри да се самонараняваш по този начин. Не бъди чак такъв мазохист – посъветва я простичко. – Разбирам, че не можеш да приемеш съдбата си. Просто е, не искаш да останеш запомнена като провалил се командир на кораб. Имаш амбициите и желанието за доказване, но не всеки на този свят получава възможността да се представи в най-добрата си светлина.