Космически ангел

Пета глава

Не искаше повече да се чувства толкова отпаднала. Не искаше да стои затворена между четири стени в тясно помещение, приело ролята на зандан. Неведнъж се беше замисляла да се опита да избяга, но впоследствие се сещаше, че това нямаше как да стане в това състояние.

Ще си изгния тук, мислеше си горчиво всеки път, преди да се отнесе в накъсан и неспокоен сън, рядко спохождан от сънища.

Минутите обаче се нижеха, но сънят така и не идваше. Тялото на Лита беше дотолкова привикнало с дозата приспивателно, че очевидно беше спряло да ѝ действа. Най-вероятно щеше да ѝ се наложи да я увеличи, за да продължи да постига задоволителен резултат. Нямаше да е лошо да проспи цялото космическо пътуване. Не че беше много наясно накъде се беше запътил корабът и защо. Подобни неща не я интересуваха. Знаеше само и единствено, че в мига, в който той се приземеше на която и да е планета, тя щеше да бъде съдена не само по един, а по няколко параграфа. Не я очакваше нищо хубаво, но честно казано, предпочиташе да бъде затворник навсякъде, само не и в тенекия, летяща в открития космос. Ако трябваше да сравнява времето си тук и това да ѝ бъде извършена смъртна присъда, с най-голямо удоволствие щеше да избере второто и дори сама да си тегли ножа.

Главоболието я накара да впие пръсти в главата си от раздразнение. В скоро време това щеше да я докара до полудяване, което в действителност не беше много лоша идея, тъй като лудите поне не осъзнаваха къде са и в какво положение се намират, а Лита би дала всичко, за да се откъсне от реалността. Тъкмо беше напът от яд да отскубне няколко кичура от косата си обаче, когато внезапно ритмичното бумтене на двигателите се наруши от нечий разговор на висок тон. Помещението, в което се намираше Лита, беше изолирано от останалата част на кораба и до него единствено идваха два пъти през денонощието андроиди, които да ѝ доставят храна. Автентична човешка реч обаче Лита не беше чувала от деня, в който я бяха заловили и бутнали вътре да се разлага жива. Точно поради това ѝ направи впечатление, че може би в този момент не андроиди, а именно хора бавно, но сигурно приближаваха личния ѝ затвор. Колкото и да ѝ липсваше комуникацията, толкова обаче пък същевременно не изпитваше никакво желание да говори с когото и да било. Сметна, че може би най-вероятно скоро корабът ще достигне някоя планета и е напълно възможно да я свалят на нея като ненужен боклук, какъвто всъщност беше. Въпреки това обаче нямаше намерение да обсъжда съдбата си с тези хора. Затова просто реши да не обръща повече внимание и да се концентрира само и единствено върху собствената си мизерия.