Приказка за Ранафер и Алтара (2). Прокълната любов

Глава 22: В имението

— Разбирам. Сега си тук, за да получиш нещо в отплата — намръщи се Вииран. — Вече отведе дъщеря ми, единствената частица, която ми остана от Йолиима, като заложница. Какво искаш още?

— Не съм тук, за да търся отплата за нещо, което не съм сторил лично аз — почти се озъби насреща му драконът. — Дойдох да търся информация и се надявах ти да ми дадеш част от нея.

— Индиректно ти казах достатъчно за политическата ситуация на Алтара при разговора ми с Мая. Никой не може да отвори пространствен канал, без да има твоето разрешение и бях сигурен, че ще прегледаш какво сме говорили. Не беше необходимо да споменаваш Йолиима и да ми показваш истината за спасяването на Нарада, освен ако нямаш намерение да го използваш — на свой ред остро му отвърна Вииран.

— Това, което разказа на Мая наистина ми бе от полза и ти благодаря. Но дойдох тук заради Йолиима или по-точно, заради нейната Дарба и произход.

— А аз мислех, че ще говорим за съдбата на двата свята, както пишеше в свитъка, Наат — усетиха се саркастични нотки в гласа на Наместника.

Драконът го изгледа зверски, но се овладя и продължи с почти нормален тон.

— Не започнахме добре, Наместнико. Ако ти дам дума, че винаги когато пожелаеш може да дойдеш на Ранафер и да се срещнеш с Мая, ще ми повярваш ли, че не съм тук да те притискам или изнудвам?

— Повече ме устройва обещанието, че Мая ще бъде свободна да се върне на Нарада, но това, за мое съжаление, няма как да се осъществи. Какво искаш да знаеш за Йолиима? — Вииран не се зарадва на този обрат, но като дипломат знаеше, че всеки въпрос разкрива толкова, колкото и отговора му. Засега трябваше да отговаря, докато не разбереше за какво става дума в действителност.

— Честен си, Вииран Шау Нарада, макар думите ти да ме обиждат. Разбирам, че не ти е лесно да говориш за мъртвата си съпруга, но се налага да ми кажеш какво знаеш за семейството на Йолиима и за това — от изглежда бездънните си джобове Наат извади кристал, който постави на масата между тях.

Наместникът го взе и го разгледа. Леко погали с пръст една от шлифованите стени и тъжно се усмихна.

— Кристалът е като този от медальона на жена ми, за който ме разпитваше Мая. Същият е по цвят и шлифовка. Не знаех, че има още един — Вииран направи малка пауза и продължи: — Семейството на Йолиима е от Велара. Когато се срещнахме, родителите ѝ вече не бяха между живите. Тя имаше силна Дарба, беше добре образована, можеше да си позволи да живее сама и да се издържа без чужда помощ. Не се впечатли от ранга ми на Наместник. В онзи момент разбрах, че тя е сродната ми душа. Съгласи се да дойде с мен на Нарада, а след няколко години се роди Мая.