До Петък Вечер

Untitled Part 42

Той не е сам. За разлика от мен.

Маги

Всичко, което исках е да си седя самичка в стаята. Беше трудно да призная пред себе си, колко обсебващи и в този смисъл опасни са отношенията ни с Уест...и колко ми беше трудно да го отблъсна. Както и преди го желаех. Сега като се замисля- вината не беше само негова, но и моя. Защото аз създадох тази ситуация- позволих си да стана зависима от момчето. Въобще и не предполагах да се стигне до това положение, в началото имах доброто намерение да му помогна, да го изцеля , но без да се усетя се бях влюбила, но той- не. Той ме възприемаше като нещо, с което да се утеши, да се насърчи когато има нужда без да влага чувства. Все едно съм на повикване...играчка. Докато някой ден ще престане да се нуждае от мен и тогава ще дойде края. Защото отношениятя ни нямаха сериозна основа, основаваха се само на съчувствието от загубата на родителите ни...Моите глупави чувства.

На вратата се почуква тихо и Брейди влиза, след моята покана. Съдейки по намръщеното му изражение, вече е запознат.

- Добре ли си?- пита, като ме наблюдава внимателно.

Ще ми се да отговора с "Да" и той да си тръгне, след като си е свършил работата на загрижен братовчед, но не мога. Свивам рамене.

- Той е разбит. Ще ми разкажеш ли, мамка му как изведнъж се случи това между вас?

Не исках. Имах чувството, че ако го направя, че го осъзная като болезнена реалност, а все още си мислех, че е лош сън.

- Много е привързан към теб, не съм го виждал друг път в такова съсътояние. Даже по едно време се притеснявах, но трябва да се окаже от тази глупава фикс- постоянно да те държи за ръчичка.

Думите на Брейди ми звучаха така, все едно съм изоставила приятеля му- исках да разясня.

- Какво да кажа- отговарям след кратко замълчаване- Днес той ме видя да разговарям в едно момче и направо откачи. Малко ме изплаши. Знаеш, че през последните години не ми беше леко, живях като в клетка. Мислех, че познанството ми е с Уест е лъч щастие, която ми дава живота, но съм се лъгала. Той ме възприема като лично негова вещ, която наново да сложи в клетка и да я използва, когато и както той реши- без да имам свобода да общувам с други хора.

- Съгласен съм с теб- кимва Брейди- Уест е такъв характер, но това не е нормално. Ти си човек, а не негов личен предмет...Искам да ти кажа, че искаше да дойде тук, но го спрях. Казах да ти даде малко време и пространство за да се изясниш сама пред себе си.

- Но той е съвсем сам- вината ме хваща за гърлото- Сърцето му е все още толкова ранено.

Брейди се изправя.

- Сега се отправям към него. Наш ми позвъни, че и той ще отиде. Ние сме неговата подкрепа, а ти се погрижи за своята душа. През изминалия месец постигна успех с психическото си състояние, нещо което никой не очакваше. Та ти вече говориш с нас, твоето семейство и много се радваме. Значи се изцеляваш от тъгата. Обърни внимание на себе си, а ние неговите приятели ще се погрижим за Уест.

Очите ми се пълнят със сълзи. Брейди е прав. Уест не беше сам- имаше цял отбор приятели, които да бъдат до него- не беше сам. За разлика от мен.

Когато заспивах по-късно тази вечер- братовчед ми все още не се беше прибрал. Малко се успокоих от този факт, означаваше, че те са при Уест заедно за през нощта. А утре трябва да отида в училище сама, ще ми се наложи да се сблъскаме по коридорите и да видя последиците от собствения си избор в очите...

Не предполагах, че да стана е дори по-трудно отколкото да заспя. Не може ли няколко седмици да не излизам от стаята си, докато мускула в гърдите ми престане да ме боли. Все пак още в началото беше ясно, че Уест е възможно да ми причини страдание, но беше някак скоро.

- Гладна ли си, миличка?- сепва ме леля Корали, когато слизам в кухнята- Изпекох гофрети- пред мен се поставя планина от това великолепно лакомство, което обичаме с Брейди, но него го няма за да ми помогне да се справя с него.

- Брейди не е в къщи- сякаш е прочела мислите ми, казва леля- рано сутринта занесе от гофретите в дома на Уест. Там има цял отбор гладни момчета- тя се приближава и ме целува по челото- Ти добре ли си?

Кимвам разсеяно.

- Знаеш ли, Маги- понякога живота ни кара да вземем не дотам прости решения, но това не значи, че са били неправилни.

- Ами ако наистина са грешни?- въпросът се изплъзва от устата ми.

Милата ми леля, сяда до мен и взима нежно ръката ми.

- Тогава се намесва съдбата и всичко идва на мястото си. Трябва само да й се довериш.

Замълчавам отново, разсъждавайки върху думите й, които се надявам да бъдат правдиви.