Моята бавачка

Глава 14

Минаха няколко дена от тогава и нещата се бяха върнали към нормалното. Хари беше по-агресивен към нея и боя стана ежедневен отново. Тя слушаше всичко, което той каже и ходеше там, където той иска. Те се върнаха в училище, където Луси направи живота на Картър дори по-мизерен. Картър не беше себе си. Тя приличаше на дух. Едва ядеше, никога не говореше и не спеше много вечер. Единственото, което я държеше бяха Лиам, Найл, Зейн и Луи. Тя говореше с тях всяка вечер и твърдеше, че няма нищо. Те още не знаеха кога ще се върнат, но Картър се молеше да е скоро.

  Днес бе годишнината от смъртта на родителите на Картър. За да бъдем точни – четвъртата годишнина. Картър винаги е била близка с родителите си, специално с баща си. Тя беше момиченцето на татко, а Лиам –момченцето на мама. Те й липсваха толкова много и знаеше, че ще се срамуват ако разберат в какво се е превърнала. Жалко, превръщащо се малко по малко в развалина момиче.

  Тя бе планувала целият ден. Беше събота, така че щеше да отиде до гроба на родителите си. Вечерта щеше да се обади на Лиам и другите момчета. Знаеше, че Хари ще се опита да развали някак плановете й, но тя нямаше да му позволи днес.

  Облече се и сложи лек грим, за да прикрие нараняванията от приятелите на Хари. Всъщност, Хари никога не я бе наранявал толкова, колкото тях и това бе много странно. Сложи си обувките и взе телефона си преди да слезе по стълбите.

  - Къде си мислиш ,че отиваш? – дъблок глас прошепна в ухото на Картър, когато тя отвори вратата.

  - Навън. – отговори тя остро.

  - Не, не отиваш.

  - Защо?

  - Защото оставаш тук.

  - Но Хари...

  - Картър, в лошо настроение съм, така че ти предлагам да правиш каквото ти кажа. – каза той през зъби.

  Картър въздъхна преди да върже тежките си коси във всекидневната.  -Какво искаш за обяд?  -Нищо, имам болки в стомаха. – каза тя и се усмихна фалшиво.

  Хари завъртя очи и влезе в кухнята.

  Това бе чест отговор на Картър напоследък. Не бе никак гладна. Тя и Найл имаха съзтезания по хранене, в които той почти винаги печелеше. Никой не можеше да застане между това момче и храната.