Hidden - BG translation

Chapter 9 ∞ Paper balls

Отидох на работа в понеделник, страхувайки се да не видя Хари.

Знаех, че той ще ми се подиграва за гаджето ми и ще ме нарича студена пред всичките ми колеги. Искаше ми се никога да не го бях срещала. 

Изненадващо, Хари вече беше на бюрото си,когато пристигнах.

 - Закъсня.- каза, въртейки се на стола си. Винаги правеше това. 

 - Не съм закъсняла.-отвърнах. 

 - Си.

 - Не съм.

 - Си.

 - Няма да правя това.

Седнах на мястото си и отворих ръкопис. 

 - Колко страници? - Зейн попита, навеждайки се над бюрото си. 

 - 205 - отгърнах на последната страница.

 - Не е зле.

 - А ти?

 - 166.

 - Късметлия! Размяна?

 - Ще ти се. - озъби ми се, плъзгайки се на стола си. 

Усмихнах се и се фокусирах върху работата си. С червен химикал, започнах да си водя бележки на празните места. Отпих от кафето си и го оставих, след което потънах в историята.

Бях толкова завзета от историята,че едва забелязах, когато бях уцелена с хартиено топче.

И после с още едно.

Накрая вдигнах поглед... след петото. Хари се усмихна самодоволно, мачкайки друга хартия, готова за хвърляне. Вдигна ръката си и ме уцели по моята. Присвих очи.

 - Спри!-изсъсках.

 - Целех се в коша,кълна се. 

 - Тогава го уцели!-казах през зъби.

 - Ако можех,щях. Ужасен стрелец съм.

 - Намери си нещо друго за правене! -сопнах се.

 - Като какво?

 - Работа.

Хари изви главата си назад и се засмя, сякаш току-що му бях казала най-смешната шега на света.

 - Това е почти толкова смешно,колкото болния медицински стажант!

Издишах бавно и ядосано. Върнах погледа си на ръкописа.

Хари беше болен. Понякога бе както сега - или щеше да е досаден, или пък щеше да ми се сопва. Говорим за биполярно разстройство.

Друго топче ме удари. Грабнах го от бюрото си и го хвърлих обратно към него. Удари го в лицето и всички избухнаха в смях. Закрих устата си. Никога не съм си мислела, че съм добър стрелец, но кармата доказа обратното.

Бузите на Хари почервеняха от яд, а Зейн се задави от смях. Лана забърса сълза от окото си, а Фил ми даде пет.

Облегнах се самодоволно, чувствайки се силна. Повдигнах вежди към Хари,предизвиквайки го да хвърли още едно. 

 - Късмет. - сопна ми се, наведе се над бюрото си и си взе химикал. 

 - Както и да е. -отговорих и се върнах към работата си. След няколко минути, друга хартийка ме удари. Щях да я хвърля обратно,когато забелязах синьо мастило върху нея. 

Отворих я, изглаждайки я.

"Ще си платиш за това!" беше написано ръкописно. Изненадах се. Не съм очаквала,че почерка на Хари ще е толкова чист. 

Взех химикала си и набързо му отговорих. "Заслужи си го и го знаеш!"

Хвърлих го обратно, а той го хвана с една ръка. Секунда по-късно,то долетя обратно.

"Внимавай,Роузи!"

Направих гримаса и хвърлих хартията в коша. Не можех да понасям да ме нарича с галеното ми име. Единствените хора, на които позволявах да го правят, бяха семейството ми и Арън. Без изключения. Поне не след инцидента. 

Мразех ,че Хари знаеше, че това ме дразни. Той знаеше, че всичко, което трябваше да направи,  бе да ме нарече Роузи или Розали, и автоматично печелеше. Искаше ми се да знаех нещо за него, с което да го дразня. 

Изгубих се в ръкописа, през остатъка от деня, успявайки да игнорирам закачките на Хари. Напомняше ми на момчетата във втори клас, които правеха хартиени самолети и ги пускаха да летят наоколо, само, за да дразнят някое момиче.

Времето изглеждаше, че ще стане по-студено днес. Потреперих в пуловера си и увеличих температурата в колата си. Тъмната ми коса падаше по раменете ми, а бузите ми бяха червени от студа.

Хвърлих ключовете си на дивана, когато се прибрах, въздишайки. Арън не се е свързвал с мен от снощи. Не исках да изглеждам като досадно гадже,но поне трябваше да ми се обади,нали?

Взех телефона си и го набрах, но затворих. Ако той искаше да говори с мен, можеше да ми се обади.

Увеличих термостата и си направих чай. Включих телевизора и оставих съзнанието си на спокойствие. 

Преди да разбера, бях заспала. Нямах идея колко уморена съм била. Трябваше да са били Хари и всичките му лудории. Реших да го игнорирам засега и да се фокусирам върху работата си. Може би ако не му обръщах внимание,щеше да спре да ме притеснява толкова много.