Лин се събуди от някаква шишарка, която най – нагло беше паднала върху нея. И то по – добре, защото ако не беше шишарката да я освести, кой знае колко още време щеше да си лежи там, под действието на незнайния прах, с който я бяха посипали. Очите ѝ пареха, главата я болеше. Беше прекарала цялата нощ в гората, просната между дърветата. Беше цяло чудо, че не е станала вечеря за някой хищник.
Изправи си и изтупа боровите иглички и листата, който бяха полепнали по дрехите и лицето ѝ. Потърка главата си и си пое дълбока въздишка. Още веднага ѝ бе станало ясно какви бяха хората от вчера. Бяха ловци на глави и то не кои да е, а тези известни под прякора Шапкарите или по – точно най – добрите по рода си. Колко вампири, вещици, магьосници и върколаци, бяха минали през тях. А сега и Айли. Лин трябваше да намери другите и да им съобщи това. Но знаеше къде да ги търси, поне беше сигурна, че все още бяха някъде в гората.
Вещицата започна бързо и ловко да се придвижва измежду дърветата, следвайки инстинктите си. Озова на поляна с висока, вече леко пожълтяваща трева. От едната страна внушителна скала хвърляше сянка на част от нея. Огледа се, беше тихо, чуваше се само жуженето на пчелите. Сякаш не бе реално. Лин тръгна да върви спокойно из поляната, прокара пръсти по тревата. Усещаше нещо, някои от приятелите ѝ бяха минали от тук. Чувстваше ги, бяха близко.
На едно място тревата беше зверски отъпкана, сякаш някой беше бягал в нея. Лин проследи отъпканата следа, която минаваше през цялата поляна. Момичето вървеше плахо и бавно сякаш всеки момент нещо щеше да го върне в начална позиция. Лин стигна гората и чу множество познати гласове, но бяха някак отдалечени, нереални. Но все пак бяха те, приятелите ѝ. Вече знаеше как да стигне до тях.
Върна се, всичко това беше видение, видение подсказващо ѝ пътя. Тя не бе ходила никъде. Просто стоеше, загледана в нищото, държейки шишарката в ръката си. За момент остана така, загледана в храстите. Освести се, трябваше да побърза. В момента за Айли всяка една секунда бе ценна.
Без да се мотае повече, Лин побягна. Вече знаеше пътя, вече знаеше как да открие приятелите си. Бързо откри поляна от видението, но не спря да опипва тревата, а мина през нея като разгневен бизон. Скоро стигна и гората, но не чуваше гласовете на приятелите си, просто знаеше, че бяха наблизо. Вещицата беше амбицирана, вярваше на интуицията си. Пробяга между дърветата, на места имаше отчупени клончета – следи, бе на прав път. Скоро откри и лагера. Видя ги, всички познати физиономии. Спокойни и нищо не подозиращи.
Лин беше разчорлена, запъхтяна и леко объркана. Трябваше да разкаже набързо за случилото се и след това по възможно най – бързия начин да открие Шапкарите и да спаси Айли.
-Лин, какво по дяволите ти се е случило? – Филиз бе първата, която обърна внимание на изнемощялата вещица.
-Филиз, аз...бягах...до тук...шапкарите...те...отвлякоха Айли – Лин изговори това едвам, едвам. Беше останала без въздух.
-Шапкарите, но те не са ли в мир с нас? – попита Луиза, която завързваше една кожена чанта.
-Да, но Айли не е от нас, тя все още е дива, а и онази шапкарка, каза че тя е дете на вещица и магьосник.
-Значи е жрица – Филиз се замисли. – Това обяснява, защо е била скрита на земята, ценна е, доста голяма част от тези деца умират още като бебета.
Лин кимна в отговор, все още опитваше да успокои сърцето си, да забави дишането си. Но нямаше време, трябваше да тръгват.
-Да – отвърна, все още молейки се за въздух, - трябва да вървим. Шапкарите не си губят времето.
Филиз стисна устни. Вещицата беше права. Нямаше по – сигурно нещо за Шапкарите, от факта, че обичаха парите, обичаха бързите пари.
-Тръгваме – тя размаха пръст, описвайки кръгови движения. – Няма време, Айли е в голяма опасност. Събирайте лагера.
***
Другия лагер също се стягаше да тръгва, а през това време, докато Сам, Алек и Том си остриха оръжията, Елза учеше Ема как да хвърля ножове по мишена.
-Ема, гледай този път да уцелиш дървото, а не Сам. – Елза, насърчаваше момичето, въпреки досегашните неуспешни опити, включително един, в който Ема наистина щеше да забие ножа си в Сам.
Тя си пое въздух, застана в позицията, в която Елза ѝ бе показала и се прицели. Едно, две, три и хвърли ножа. Отново не уцели, но за сметка на това го запрати доста далечко. Удари се в едно дърво, рикошира и се приземи, забивайки се в земята.
-Сериозно ли, отново? – Ема се изнерви.
-Нищо, следващият път – окуражи я Елза.
-Казваш го всеки път – отвърна Ема, вече доста отчаяна.
-И накрая ще видиш, че ще стане. Сега иди да намериш ножа.
Момичето виждаше седефената дръжка на острието. Затича се към нея. Ножът се беше забил, точно между две стари дървета. Нещо изщрака под обувката му. Миг по късно, остра пронизваща болка се разля по крака му. Ема падна на земята с писък. Нещото, в което се бе заклещил крака ѝ, приличаше на капан за мечки, но доста по – голям. Два реда шипове излизаха от двете страни на капана, едните влизаха отдолу, а другите отгоре, правейки измъкването невъзможно, а да не говорим за агоничната болка, която причиняваха на жертвата си, в случая на Ема.
Чули писъците, всички, подобно да рояк мухи се спуснаха към Ема. Сам застана зад нея, а в очите му се разтече неприкрита паника. Опита се да ѝ помогне да седне, но всяко едно движение ѝ причиняваше още по – голяма болка. Тя изпищя отново.
Другите се наредиха в кръг около нея, но изглежда не знаеха какво да предприемат. Металните остриета, които се забиваха отдолу, бяха преминали през цялото ходило на момичето и сега стърчаха отгоре. Остри и покрити с кръв, разкъсвайки кости и плът. Редът зъбци, който се показваше от горе, също беше забит, но поне не излизаше отдолу. Кръвта извираше доста бързо, обагряйки в алено шумата, в която бе скрит капана. Ема беше ужасена. Молеше се за въздух, но сякаш дробовете ѝ бяха прекалено малки за количеството, което ѝ бе нужно. Тресеше се, усещаше тръпки по цялото си тяло, избиваше я студена пот, сърцето ѝ биеше бързо, очите ѝ шареха из орбитите си. Бе в паника.
-Всичко ще бъде наред! – опита се да я успокои Сам. Хвана я за раменете и я погледна в очите. Неговите дълбоки сини бездни винаги ѝ действаха успокоително, сякаш чрез тях, той можеше да отнеме всяка една нейна болка. Било то физическа или душевна.
Алек, огледа капана, опита се да го отвори. Ема изпищя.
-Не може да се отвори. Ако се опитам да го освободя от горните зъбци, долните ще разкъсат крака ѝ, а ако премахна долните, горните ще свършат тази работа. – момчето погледна нагоре към Сам, сякаш чакаше той да има вече готово решение.
-Тук има ключалка – Елза посочи малко ключалчица в долната част на капана, а под нея имаше някакви инициали.
-Това са инициалите на Шапкарите – обяви Алек, – щом капана е тук, значи още са в гората. Трябва да ги намерим, те ще имат ключ.
-Ще имат – каза с въздишка Том, - но дали ще ни го дадат…просто така?
Щом станеше дума за Шапкарите, винаги трябваше да има сделка. Сделка, която в повечето случаи не бе справедлива за потърпевшата страна.
-Е, не можем да оставим Ема така – подвикна Елза, която бе готова да налети на бой на Том.
Алек се изправи, огледа се, позамисли се.
-Ние ще потърсим шапкарите, мисля, че имам какво да им предложа. – поне така се надяваше. - Вие с Ема стойте тук!
-Кръвта изтича много бързо, няма време, идваме с вас – Сам настоя.
-А как се очаква нещо да остане живо в тези капани цяла нощ, за да дойдат шапкарите да си го приберат? – Том се учуди, изглежда не му се занимаваше с това. Странно по принцип не бе толкова раздразнителен.
-Ами очаква се жертвите му да са върколаци, а те лекуват много по – бързо от нас, а и са по – издръжливи. – Елза изпрати злобен поглед по посока на Том, какво против Ема имаше?
-Добре – Алек си пое дъх, - сега ще освободя връвта на капана – той бавно поразрови шумата и проследи веригата, с която бе свързано металното чудовище. Издърпа цялата верига, чийто край бе дълбоко забит в стеблото на едно дърво. Извади острието си и се приготви да я среже.
-Ще се справиш ли? – попита Сам, а през очите му премина лека паника.
-Разбира се – Алек отвърна без да се замисли, - тренирал съм с това чудо от тригодишен.
Подготви се, опря острието си до веригата, там където трябваше да среже, в случая точно до крака на Ема. Тя гледаше острието с паника.
-По – добре си затвори очите! – Алек се подсмихна, след което замахна. Чу се удар на метал в метал и веригата се отдели, от дяволския капан.
-Готово да тръгваме, нямаме много време – отбеляза Алек, не криеше гордостта си.
-Добре, но къде ще ги търсим? Гората е огромна – Елза повдигна ръце към дърветата над тях.
-Не се безпокой за това – Сам стана и се почуди как да повдигне Ема на ръце, без ѝ причини допълнително болка, – миналата година, когато Фелисия ме прати да търся, някаква билка се натъкнах на тях случайно. Винаги правят лагера си на едно и също място. Близо до голямата поляна. Ще ви напътствам. – Сам се наведе и вдигна Ема на ръце, тя се постара да не извика от болка, но в очите ѝ се четеше такава. – Тръгваме!
И без да чака никого, той просто тръгна.
***
Вървяха вече около петнадесет минути, все сред еднакви борови дръвчета. Ема се притисна към Сам.
-Какво има, студено ли ти е? – попита загрижено той.
Ема кимна и се хвана за блузата му, в някакъв нелеп опит да се стопли. Тресеше я, сякаш някой бе подпалил клада някъде дълбоко в нея.
-От кръвозагубата е, само стой в съзнание – прошепна ѝ той. Усещаше слабостта ѝ.
-Добре – промънка едвам, едвам - но болката, тя... стига чак до мозъка ми, а и чувствам слабост имам нужда от сън! – простена.
-Знам, знам, но ако заспиш не се знае дали ще успеем да те събудим после, така че опитай… - сърцето го болеше, изричайки тези думи, но не можеше да я остави да заспи. Можеше да не събуди повече.
-Добре – отвърна, но гласът ѝ звучеше глухо, немощно. Но нещо дълбоко вътре в нея шептеше – „Не се предавай, не се предавай!”
Вървяха около час и най – накрая се озоваха на една поляна с висока растителност, която на места беше отъпкана.
-От тук надолу – обяви Сам и посочи една падинка между едни дървета.
Всички минаха от там, отново бяха в гората. Малко по – надолу имаше лагер, доста ужасяващ при това. Една палатка, в близост до която беше завързано изчадие наподобяващо куче, от чиято паст се точеха гъсти лиги. Съществото веднага забеляза неканените гости и ако не бяха солидните вериги, бръсначите, стърчащи от устата на черното чудовище, сега щяха да глозгат нечия плът.
-На какво дължим посещението ви – писклив женски глас долетя сякаш от нищото.
Фееридите се обърнаха и видяха жена в средновековно облекло с рошава къдрава коса и бяло, почти с цвят на мляко лице.
-Аха ясно – отбеляза жената, като видя крака на Ема, – последвайте ме – изкикоти се сякаш се присмиваше на невежеството на уж най – способните същества, бродещи по тези земи.
-Сложете я на земята – нареди жената – ще отида да намеря ключа – тя се засмя отново.
Скоро тя се върна, носейки голяма връзка тежки и дрънчащи ключове, подаде я към Алек. Но малко преди момчето да улови връзката, на лицето на шапкарката се изписа огромна усмивка. Тя цъкна през зъби:
-А аз какво получавам? – попита, потупвайки тебеширеното си лице.
И тогава Алек бръкна в раницата си, изкарвайки шише кървавочервена течност, която сякаш съдържаше бляскави частици.
Очите на шапкарката засияха, изглежда не бе виждала такава находка от доста време, или никога. Бърза като котка тя грабна шишенцето, отвори го и помириса течността. В очите ѝ се четеше истинско учудване.
-От къде я имаш? – попита, а по тялото ѝ преминаваха някакви тикове.
Алек само повдигна рамене. Кръвта от еднорози не се срещаше често, а Алек определено бе рискувал доста, сдобивайки се с нея. Нямаше намерение да издава дилъра си.
-Можеш ли да намериш още? – бе следващият въпрос. Шапкарката сякаш щеше да изскочи от кожата си.
В момента, в който Алек прехапа устни готов да откаже, от нещо наподобяващо палатка, излезе мъж – шапкарят. Издърпа някаква верига отвътре и от палатката излезе момиче, чийто врат бе обхванат от дебела метална каишка. Сякаш бе диво животно, но не това бе толкова шокиращото. Момичето бе Айли.
За момент кръвта на Алек замръзна във вените му, а думите просто изскочиха от устата му:
-Предайте ни и момичето и ще получите колкото искате – лицето на Алек бе бледо, сякаш в него не бе останала и капка прясна кръв.
Шапкарят само повдигна вежда, изглежда не бе очаквал гости, камо ли такива, които едва ли не ще се опитат да му отмъкнат една доста задоволителна плячка.
-Моля?! – попита, изглежда бе по – възпитан от сестра си.
Шапкарката се обърна към него. Очите ѝ бяха станали още по – големи, а усмивката плашещо зловеща.
-Те ще ни намерят кръв от еднорог!
Мъжът грабна стъкленицата от ръцете на шапкарката, отвори я, сипа една капка върху пръстта си. Резултатът изуми всички, кожата на пръста на мъжа заблестя, а след това стана някак бебешки гладка. Той погледна пръста си, погледна Айли, усмихна се, дръпна веригата, запращайки бедното момиче в краката на Алек.
-Ваша е – заяви, - но знаете, че ние държим да получим това, което ни е било обещано.
Алек кимна. И тук идваше страшното. Та той едва се бе сдобил с една такава стъкленица, какво оставаше за количеството, което шапкарите очакваха?
Алек помогна на Айли да се изправи.
-Добре ли си? – попита.
Тя само кимна. Изглеждаше изплашена, каквато и всъщност беше.
-Дванадесет шишенца – процеди през зъби шапкарката.
Нещо приседна в гърлото на Алек.
-Д…дванадесет? – попита, давейки се. – От кога една вещица струва толкова скъпо.
Шапкарката едва не изпадна в истеричен смях, смях, който можеше да накара дърветата да изкарат корените си и да избягат.
-Вещица? Скъпи това нежно същество не е просто вещица – все още се смееше, присмиваше се, - тя е жрица. Дванадесет дори е малко.
Алек въздъхна дълбоко. Как щеше да оправи тази каша? И какво по дяволите щяха да правят с Айли? А с Ема? По дяволите съвсем бе забравил за Ема.
-Ще си получите еликсирите! – заяви категорично момчето. – А сега другият проблем – посочи Ема.
Ерика раздрънка ключовете, извади точния и бързо отключи капана. Ема дори нямаше време да изпищи, просто изпадна в безсъзнание. Болката бе повече от ужасяваща.
***
Другите вървяха из гората с надеждата да попаднат, на някой познат. Изведнъж Лин се спря на място.
-Айли е свободна – обяви тя – до сега не можех да се свържа с нея, защитите на шапкарите ми пречиха, но сега мога. – тя постоя още малко втренчена в нищото, след което продължи да говори. – Ема е ранена, кърви много, Сам е взел кон и сега пътува заедно с нея към Авалон. Айли казва да тръгваме, ще се чакаме там.
-Ами да тръгваме тогава – нареди Филиз – пътят го знаем.
Потеглиха, Коу вървеше близо до Аоеде, но тя въобще не го забелязваше, вървеше напред с обичайната си каменна физиономия. Той най – накрая се престраши да пита:
-Ами после, какво ще правиш, така де…? – дори не знаеше защо задава точно този въпрос, просто нещо вътрешно го човъркаше.
-Като дойде после ще видя – отговори студено тя.
-Ами ако нямаш други планове, можем да се разходим някъде. – предложи Коу.
-Слушай, - тонът ѝ бе някак крайно студен и ироничен, - забрави за това, което се случи вчера, беше просто изблик на чувства и талкова – изглеждаше ядосана, но на него ли? Та той не бе направил нищо нередно…нали?
Момчето остана отзад, спря се, огледа се. Какво толкова бе казал?
***
Всички вече се бяха прибрали. Една група малко по – рано от другата, но и за двете пътят на връщане беше спокоен.
Сам беше стигнал на време, една сестра бе приела Ема в лечебницата, а след това Лин и Айли бяха влезли да ѝ помогнат. Сега вече Ема беше в съзнание и Сам реши да я види.
-Как си? – той се приближи към леглото, на което лежеше Ема .
Тя вдигна уморено очи към него. Възстановяваше се бързо, но въпреки това напрежението и умората от болката, бяха оставили белег върху нейното лице.
-Ами вече за щастие нищо не ме боли. – тя се усмихна мило.
Сам седна при нея и улови ръката ѝ.
-Не ме притеснявай повече така. Чули ли? – той продължаваше да ѝсе усмихва.
Тя кимна.
-Сега си почивай – целуна я по главата, а в момента, в които очите ѝ се затвориха той просто остана загледан в нея. Беше толкова нежна, а всъщност можеше да понесе толкова много. Нещото, което тревожеше Сам бе факта, че това беше само началото .
***
Коу стоеше сам в стаята си и осмисляше странните дни, който беше прекарал тук. На вратата се почука. Очакваше да е Айли, която до преди малко беше тук и си беше забравила ластика, но не беше тя.
-Аоеде ти... какво правиш тук? – той наистина се учуди. Тя бе човека, който най – малко очакваше, особено след това, което му беше казала днес.
Тя не отговори, само се приближи напред, а Коу отстъпи. Момичето затвори вратата. Погледна го. Той продължаваше да гледа неразбиращо. Какво се случваше? Защо бе дошла? Без да зададе въпрос, Коу получи отговора. Аоеде се хвърли върху него и го целуна, без да казва нищо. Той я улови и отвърна на целувката ѝ, залитна и удари гърба си в прозореца. Подпря се. Момичето слезе от него, погледна с уникалните си очи и се усмихна. Нещо, което накара сърцето на Коу да забумти в гърдите му.
-Аз... не те разбирам – промънка през задъхана въздишка.
Усмивката ѝ стана още по широка, тя прокара пръсти по яката на ризата му.
-Спокойно и аз не се разбирам! – казвайки това тя просто я разкъса.