Лин и Айли следваха пътеводната светилна, минавайки през тъмни храсталаци, кой от кой по - страшен. И най – лошо, не храстите, които виеха страховитите си пипала бяха опасни, а съществата, които може би се спотайваха в тях. И все пак, въпреки че не храстите бяха опасните, Лин бе успяла да се спъне поне десет пъти.
-Добре защо само аз падам? – вещицата се изнерви.
-Защото аз съм падала достатъчно на такъв терен – отговори ѝ развеселено Айли, все пак някой трябваше да вкара и малко комедия в цялата тази драма.
-Искаш да ми кажеш, че си вървяла и друг път в гора пълна с върколаци и какви ли не други същества…посреднощ? – Лин се спря да си поеме въздух.
-Не точно – отговори забавено Айли, - в гората имаше вълци, а аз не знаех, че съм вещица.
-Ти си странен човек! – подсмихна се Лин.
-Виж огън! – изписка Айли, така сякаш не бе видяла огън, а цяло пожарище.
-По – тихо! – скастри я Лин, а тонът ѝ бе доста поучителен. – В тези гори не сме единствените, който се отбиват за подслон.
През един храсталак момичета успяха да видят два индивида, който сякаш бяха излезли от някой сериал за средновековието в Англия. Момче, облечено със доста остарели за времето си дрехи, къса брада, кръгли очилца и цилиндрична шапка. То размахваше някакъв огромен бут от някакво животно пред кръвожадната физиономия на голямо куче, наподобяващо доберман. Изглежда само дразнеше горкото свирепо животно, чиито лиги се стичаха в гьол по олисялата земя. В момента, в който непознатия метна обилното парче месо, подобието на куче го разкъса стръвно, а в очите му проблесна пламък…то искаше още.
-Това е лошо, много лошо, – прошепна Лин, а шепотът ѝ бе изпълнен с паника – бягай!
-Какво? – Айли не усети как Лин я издърпа за ръката и двете побягнаха, но уви вече бе късно.
Пред тях стоеше женски силует, в чиято ръка висеше камшик.
-Къде си мислите, че отивате? – гласът бе писклив и пронизителен като на кукумявка.
Лин сключи пръстите си около китката на Айли, а хватката ѝ бе болезнена. Двете направиха крачка назад, а силуетът бавно се приближаваше към тях.
Момиче, отново облечено в средновековни раздърпани фусти. Лицето му бе бледо като на мъртвец, а устните ярко червени, като сякаш за още по – голям ефект над тях имаше малка черна бенчица. Косите на момичето бяха дълги, гъсти, къдрави и гарвановочерни, а погледът каменен.
Лин направи още една крачка назад, но в този момент се чу ръмжане. Тя се обърна сепнато, а Айли въздъхна изплашено. На не повече от метър стоеше кучето, което бяха видели да разкъсва стръвно парче месо. Сега те ли бяха това парче?
-Ние сме в съюз с фееридите! – извика Лин. – Нямате право да ни задържате!
-Теб да - изсмя се момичето с отвратителният си остър глас, примесен с ироничен смях, - но нея не! – непознатата посочи Айли.
-Където е тя, там съм и аз! – извика Лин, заставайки пред Айли.
-Хм, - непозната се приближи малко по – близко, - една кръстоска между вещица и магьосник ще ни донесе доста пари. Не мислиш така братко?
Момчето, което бе хранило кучето се бе прокраднало зад тях и се усмихваше лукаво. Изглежда бе на същото мнение.
-Айли бягай! – Лин я бутна и направи нещо, като щит.
Непозната извади камшик и го метна към Айли, хвана я за крака, момичето падна, а тя дръпна камшика. Айли изписка от болка. Непозната се обърна към Лин, бръкна в една кесийка, закачена за роклята ѝ, и разпръска нещо като прах.
-Лека нощ! – усмихна се дяволито.
Главата на Лин се завъртя и тя падна в безсъзнание.
***
Сам погледна още по – учудено Ема.
-Как така не знаеш кой съм?
-Ами не знам, - момичето изглеждаше объркано, - въобще как се озовах тук, където и да сме?!
Объркването от лицето на Сам бързо премина в паника.
-Алек, тя не помни нищо! – извика Сам.
-Как така? – момчето изскочи от някъде.
-Ами не ме помни, - очите на Сам препускаха ту към Алек, ту към обърканата Ема, - не помни мен, теб, дори не знае как сме се озовали тук. Не знам дали знае името си!
-Хора плашите ме, нашите ме чакат вкъщи, сигурно се притесняват, моля ви върнете ме у нас! – проплака Ема, която в момента си мислеше, че бе станала жертва на отвличане.
Сам издърпа Алек в страни.
-Явно, когато падна от коня и си удари главата е загубила част от спомените си. Мисли че, родителите ѝ я чакат вкъщи, вероятно в момента ни има за какви ли не, тя дори не знае, че е феерида, че реално не съществува в онзи свят, където са родителите ѝ…та тя е мъртва. – несъзнателно Сам бе повишил глас.
-Мъртва? – Ема скокна, а в очите ѝ се разчете ужас. – Ще ме убиете ли…? – отстъпи назад.
Те дори не обърнаха внимание на въпроса ѝ.
-Не можем да ѝ разкажем всичко наново, ще стане още по – зле.
-Ами какво да и кажем? – попита Алек обръщайки се към Ема, но нея вече я нямаше. - Сам! – Алек го удари леко по рамото. – Няма я!
Секунди по – късно се чу писък.
-О, по дяволите – проплака иронично Алек, но Сам вече бе тръгнал по посока на писъка.
Ема не бе успяла да стигне далеч. Явно гората също не харесваше някой да се мота из дърветата ѝ, създавайки паника. Един корен се беше увил около крака на Ема, приклещвайки го в болезнена хватка.
Ема пищеше, дали от болка, дали от страх, най – вероятно и от двете.
-Махни го от мен!– крещеше. – Какво се случва…помощ?– сълзи се стичаха по лицето ѝ, което се бе изкривило в ужасяващи гримаси.
-Ема ти го правиш, просто си спомни! – Сам клекна пред нея. – Спомни си тренировките, как да го контролираш. – момчето хвана ръката ѝ, прокарвайки пръст по белега ѝ. Белег, който бе получила при падането от скалата, тогава, когато бе намерила смъртта си, когато бе започнало всичко. Прокара пръст и по онези малки лилавеникави извивки, които бе получила, когато в яда си се бе опитала да спре тока в цял Авалон. Тези белези…те криеха спомени.
Искра премина през тялото ѝ, припомняйки всичко. За секунда очите ѝ останаха загледани в нищото, а корените бавно започнаха да отслабват хватката си, връщайки се отново в недрата на майката Земя.
Ема разклати глава, а след това впери големите си изумрудени очи в Сам.
-Аз…дори не знам какво се случи…толкова съжалявам…
-Няма за какво да ми се извиняваш! – прошепна момчето и я притисна към себе си. – Аз съм този, който трябва да ти се извини, всичко се случи заради мен.
В този момент Алек се прокашля.
-Съжалявам, че прекъсвам сърцераздирателния ви момент, но мисля, че трябва да вървим!
***
В лагер всички освен Алтай спяха. Тя ги беше довела до тук, бяха хапнали някаква птица, която Мария случайно беше уцелила и си бяха легнали. Бе тежък ден за всички. Нормално бе умората да покоси простосмъртните. Такива бяха всички други за Алтай. Нямаха си и представа какво бе преживяла. Имаше причина да ги нарича простосмъртни, дори само в мислите си.
Тя имаше навика да не спи, стигаше ѝ час сън, но понякога дори и той бе ненужна загуба на време. Сега просто си стоеше и гледаше догоряващия огън. От години не бе излизала навън, освен за мисиите, които за Черните рози бяха супер рядко нещо. От около триста години, не беше усещала мириса на нощта и не беше съзерцавала блясъка на звездите. Беше забравила за летните нощни бризове и за шумоленето на листата. Годините прекарани при Черните рози я бяха изградили каменната ѝ обвивка, заключвайки чувствата ѝ. След инцидента всичко за нея се беше променило. Всичко.
Някой се размърда. Беше Коу, изправи се и тръгна на някъде. Алтай го погледна учудено.
-Хей, къде отиваш, в гората е опасно? – подвикна му тя.
Сякаш чул гласа ѝ той започна да бяга и скоро се изгуби между дърветата.
-По дяволите, забравих, че повечето феериди си връщат спомените в съня - тя тръгна след него.
В момента беглецът спеше, Алтай бе сигурно в това. Странното беше, че минавайки между дърветата, той не се блъсна в нито едно, нито се спъна, в някой изпъкнал корен. Скоро Алтай го видя, почти го бе настигнала. Пъргаво тичащ измежду клони и коренищата, той я поведе към нянакво голо поле с висока растителност. В края на полето, който не беше на повече от двеста метра, имаше отвесна скала. Коу тичаше право към нея. Алтай трябваше да го настигне, той още не беше минал през ритуала за получаване на силите, следователно такъв сблъсък можеше да го убие. Но нещо стана с крака Алта. Чу се изпукване и тя падна в тревата, а сребърните ѝ коси се посипаха с тропот по тревата. Вдигна глава, опитвайки се да се изправи, но уви същото припукване я събори обратно. Какво можеше да направи сега? Та Коу бягаше право към смъртта си. Тя протегна ръката си и се провикна с колкото ѝ глас държи:
-Коу, събуди се, скалата!
Дали бе късмет или съдба, това никой не можеше да каже, но бе факт че той я чу. Чу я, въпреки, че сънищата на пробуждането бяха дълбоки и човек сам трябваше да намери изход от тях. И въпреки всичко Коу се спря на сантиметри от ръба на пропастта.
Виждайки къде се намираше, той с паника се дърпа назад, не знаеше въобще как беше стигнал до тук, не знаеше как се бе спрял. Обърна се озадачено и я видя – Алтай, седяща все още с протегната снежнобяла ръка, паднала във високата растителност.
-Какво стана? – попита момчето, приближавайки се.
-Върна си спомените – отговори момичето, върнало предишното си спокойствие.
-А как… - той размаха пръст, сочейки всичко наоколо.
-Не питай – Алтай завъртя очи, опитвайки се да стане.
Неуспешен опит. Тя прехапа устни, изглежда се бореше с някаква болка. И изглежда имаше причина. По протеже на целия ѝ крак премина светкавичка, след което нещо изцвърча, започвайки да пуши.
-Уау, какво става с крака ти? – попита Коу, без да отделя поглед от димящата става. Това видимо издразни Алтай, но изглежда тя предпочете да остане спокойна.
-Дълга история – отговори , правейки пореден неуспешен опит да се изправи.
-Изглежда имаме време. – Коу погледна небето, а след това погледът му отново се спря върху падналото момиче. - Ти не можеш да ходиш, ще трябва време на крака ти да се върне в изправност, прегрял е!
-И от кога разбираш от изкуствени крака? – попита го доста злобно тя. Мразеше да говори за себе си, мразеше да се връща в едно минало, което искаше просто да забрави.
-Не разбирам, личи си – отвърна и седна до нея.
Това още повече я раздразни. А може би не трябваше. Коу бе един от малкото хора, които не изпадаха в паника от външния ѝ вид. Какво не му беше наред?
-Свързано е с инцидента нали, онзи за който всички говорят? – попита от нищото.
Този път не се издразни. Всички знаеха за този „инцидент”, всички знаеха, но никой не мълчеше.
-Значи и до теб е стигнало? – попита, забивайки поглед в земята. Искаше да го забрави, но позора, които носеше със себе си, не ѝ го позволяваше.
-Дочух някой неща, но не знам на кое да вярвам, друго е да го чуеш от самият източник.
-Беше преди много време, преди триста и три години– отговори момичето, заглеждайки се в небето.
-Ти си на повече от триста години? – Коу се учуди, не бе очаквал, че някой на тази възраст, можеше да прилича на нетолкова обикновен тийнейджър.
-Аз съм на триста двадесет и три години, фееридите не стареят, безсмъртни са в това отношение.
Коу се замисли да момент, постави пръст пред устата си и впери многозначителен поглед в заобикалящата тъма.
-Значи наистина няма да остарея…няма да се променя…ще си остана същият? – не бе въпрос, бе по – скоро вътрешен размисъл, произнесен на глас.
-Предполагам…ако не умреш от нещо друго – очите на Алтай станаха по – широки, а в гласа ѝ прозвуча солидна доза ирония.
Коу се засмя. Колкото и това твърдение да се въртеше в кръга на шегата, толкова много истина криеше то.
Последва неловка тишина, тишина, която само бе успяла още повече да подпали любопитството на Коу. Та момичето, което в момента стоеше до него бе изпълнено с какви ли не тайни. Кой не би любопитствал. А Коу бе нахален.
-И все пак не ми каза какъв е този инцидент? – подсмихна се.
Алтай също се разсмя. Изглежда нямаше къде да бяга, трябваше да му разкаже, а и може би вече бе време да позволи на себе си свободата, от която имаше нужда. Цялата тази история покрай инцидента бе едно черно петно в живота ѝ. Може би бе дошло време да се освободи от тези окови. Може би поне един непознат за нея човек би ѝ помогнал да свали оковите, които си бе поставила сама. Но от къде трябваше да започне. Това се бе случило толкова отдавна и все пак тя помнеше всяка една подробност. Просто не знаеше къде бе началото и къде бе краят.
-Виждал ли си белезите по ръцете на Ема? – попита най – неочаквано тя.
-Кои белези – Коу не бе обръщал кой знае какво внимание на външния вид на Ема, но все пак имаше някаква идея за какво говореше Алтай, - онези, които приличат на многобройни кръвоносни съдове ли?
Момичето кимна, а след това преглътна, забивайки поглед в земята.
-Това става, когато те удари ток. А когато обединиш всички природни стихии в една се образува електричество. – Алтай размаха едната си ръка, сякаш обясняваше урок по история. - Ема носи всички стихии в себе си, докато нормалните феериди притежават само по една. – някаква плахост пропълзя по лицето на Алтай, колко бързо сменяше ролите си. Но от какво бяха провокирани тези смени. – Събрахме се представители на четирите природни знака и смесихме силите си. Получи се, но ние не можехме да го контролираме. Трима от нас загинаха. Останах само аз. Имах тежки наранявания, всичко косата, окото, крака, белега на гърба, всичко това е в следствие на инцидента. Намериха ме Черните рози и ми предложиха помощ в замяна да стана част от тях. Тогава съветът не беше представен от такива гадняри. – момичето откъсна стръкче трева. Спомените го мъчеха и това си личеше. Но въпреки това, продължи историята си. - Кракът ми беше пострадал най – тежко. Целият бе в изгаряни, липсваха ми няколко пръста, на места се виждаха кости. Казаха, че никога няма да е както преди. Един магьосник ми предложи решение, беше измислил прототип на протеза, която била едно към едно с човешки крак. Свързан е директно с мозъка ми, което ми позволява да управлявам всяка една част от него. – Алтай въздъхна дълбоко. – И в началото всичко беше наред. Но когато един магьосник умре, всичко, което е оставил след себе си, започна да гине. Никога не умира, енергията не може просто той да изчезне, но за сметка на това отслабва. И точно поради тази причина, ако не внимавам става така. - Алтай потропа с ръката си по добре маскираната метална протеза. След това въздъхна и се усмихна, гледайки Коу право в очите. Но това не бе просто усмивка. Беше една от онези убийствени усмивки. – Разбира се ако разкажеш това на някого…ще се наложи да те убия!
Коу отново се разсмя, макар че не знаеше дали това бе просто нелепа заплаха или нещо по – сериозно. Затова просто реши да продължи да любопитства.
-Чудно ми е как си изтърпяла толкова болка, как не си се предала?
-Понякога правим всичко, за да оцелеем. – отвърна. – Дори това да ни коства много. Казаха ми, че никога няма да бъда нормална. Предпочетох да съм жива, отколкото нормална.
Коу се ухили. Не знаеше какво щеше да спечели с думите си, но въпреки това ги произнесе. Произнесе ги, защото реално ги мислеше.
-Да, но аз мисля, че странните неща са по интересни от нормалните, те са скучни!
Алтай се разсмя, нещо, което не си спомняше кога бе правила за последно. Поне не и от сърце.
-Затова ли реагира така, когато видя окото ми. Повечето хора биха избягали.
-Да, за мен е някак...готино - Коу махна кичура коса, който закриваше лицето ѝ, и откри окото ѝ. Тя се усмихна.
-Знаеш ли, не се бях усмихвала от триста и три години. – нещо вътрешно я караше да сподели. Бе забравила колко разтоварващо бе. Розите ни учеха да не показваме емоции, бавно ни превръщаха в безчувствени статуи с каменни сърца. Ерудити и войни.
-Искаш да кажеш, че не чувстваш нищо, така ли? – попита Коу, а нещо в него се преобърна. Нима Алтай бе направила това самопризнание без да изпита каквито и да било чувства?
-Не - отвърна без да се замисли, - искам да кажа, че триста години потискани чувства…искат да излязат.
-Алтай... – Коу не очакваше този отговор. Не знаеше как да реагира, как да помогне.
Тя преглътна.
-Не ме наричай така. Това е прякор, който приех като се присъединих към розите. Още едно от нелепите им правила. – изглежда тя наистина не харесваше Черните рози, но им бе дала обет за вярност. Връщане назад нямаше. – Истинското ми име е Аоеде.
-Значи реално погледнато Алтай, това не си ти? – попита отново и това бяха точните думи. Онези, които съживиха досега тлеещите огньове.
-Нещо такова – каза Аоеде, но този път в глася ѝ се долови дяволита и остра нотка. Без да казва нищо тя просто стана и тръгна на някъде. Дали болката бе изчезнала, или просто вътрешната душевна сила бе победила тази така незначителна пречка, това бе тайна. Но друго нещо бе сигурно. Беше време за промяна.