Вече бяха отпред пред обиталището на Черните рози и се стягаха да тръгват. Странно бе колко много време се бяха мотали в пещерната им бърлога. Слънцето вече залязваше, а когато бяха дошли тъкмо изгряваше.
Фееридите тръгнаха без да кажат нищо повече, дори и по самия път, никой не отронваше и думичка. Пътуваха през планината, в някаква горичка, която Ема на отиване явно беше проспала. Денят почти си беше отишъл, навлизаха в зоната на сумрака. Гората бе страховита. Черни дървета, отрупани с пожълтели от жегата листа, предвещаващи идването на есента. Започна да става по – хладно. Някъде в далечината се чу приглушения адски писък на някаква странна птица. Един храст помръдна, след това и този до него. Изглежда животното се движеше редом с тях. Алек, който вървеше най – отпред не даваше никакви признаци на притеснение. За разлика от другите, между които се разнесоха възгласи. Те спряха. Алек се обърна.
-Хора, хайде де, сигурно е просто катерица. Не бива да спираме нощта ще ни завари в планината, лесно ще се загубим!
В този момент от храста се подаде сиво, огромно, приличащо на вълк животно. От устата му капеха лиги, а очите му светеха в жълто.
-Това е една наистина голяма катеричка! Не мислите ли? – изрече разтреперано Айли.
-Мхм! – успя да промънка Луйза.
Алек се обърна. Животното гледаше право към него. Конят му се изплаши и в опит да побегне се оплете в едни храсталаци, повличайки момчето със себе си.
-Никой да не мърда! – прошепна Филиз.
Животното просто ги гледаше, сякаш чакаше команда, лигите му продължаваха да се стичат по земята, образувайки мътна локва. Един от конете изцвили и отстъпи назад, а съществото точно това и чакаше. Спусна се напред към другите коне с отворена паст. Те се разбягаха. Животното се нахвърли върху коня на Мария, изхвърляйки я от него. Момичето се превъртя и се озова точно под съществото, но без да мисли заби един малък нож в сърцето му. Това ядоса животното, но за жалост на Мария, не го уби.
-Не са просто върколаци, добусти са, сигурно има и още! – увери ги тя, опитвайки се да избяга от разяреното същество.
Звярът се опита да я захапе, а тя се дърпаше, закривайки лицето си с ръце. Добустът я ухапа па ръката, не много, просто малка повърхностна рана. Изведнъж от нищото се пръсна кръв и главата на звяра падна. Беше Фльор, с нейната способност да става невидима, тя се бе прокраднала зад съществото, нанасяйки смъртоносен удар. Мария кимна в знак на благодарност и се измъкна изпод тялото на мъртвото животно.
-Къде са другите? – попита тя.
-Не знам, конете се разбягаха – отвърна Фльор, оглеждайки се.
-Трябва да ги намерим – момичето изглеждаше притеснено, - щом има един добуст, ще има и още.
-Права си, да вървим – Фльор хвана Мария за ръката и двете станаха невидими.
***
Коу яздеше сам. Преди години двамата с Айли бяха подели заедно на езда, но разбира се уроците не включваха гонене със зверове по горски терен.
Коу бе паднал по един склон, но за щастие се беше учил как да пада и за щастие му нямаше нищо, освен леко натъртване в задната област. Изправи се, намираше се на някаква малка полянка, обградена от дървета. Иззад дърветата изскочи момиче с руса коса и светло сини очи, доближи се до него. Беше неземно красива и излъчваше аромат на свежи горски плодове.
-Не сме се срещали преди нали? – прошепна момичето в ухото му.
Той примигна, запленен от аромата и грацията, д която се приближаваше непознатата. Тя се накани да го целуне, целувка толкова приятна и сладка. Искаше още. Момичето се отдръпна, а на лицето му изгря чаровна усмивка.
-Да продължавам ли? – попита то с магически глас.
Коу кимна, момичето се наведе към него, за да го целуне втори път, но в този момент се чу изстрел, като от пистолет, след това нещо като малка експлозия и момичето се изсули от ръцете на Коу.
-Какво!? – почуди се момчето, гледайки черната течност, която изтече от дупката в главата на непозната. Там, където течността бе докоснала тревата, тя беше прогорена.
-Връщам ти го за това, че ме спаси в пещерата – отговори познат глас, принадлежеше на Алтай.
-Какво беше това? – извика изумено Коу.
-Инанималит, един от най – опасните видове феи, щеше да ти изпие душата – обясни момичето.
-Като ме омае?
-И да и не, – Алтай поклати развеселено глава, - в някой случаи си харесват мъжете и си ги задържат като роби. Но не мога да определя, какъв беше твоя.
-Чу ли? – Коу завъртя глава – Нещо се движи в храсталака.
-Застани зад мен – нереди момичето.
Алтай застана пред Коу и извади два пистолета.
-Уау, тежката артилерия – възхити се момчето.
-Млъкни! – скастри го Алтай.
За момент двамата стояха и се озъртаха. От храсталака най – накрая се подадоха две женски фигури, принадлежащи на Мария и Фльор. Алтай стреля без да се замисля, а един от куршумите уцели Мария по крака. Тя извика и се срина.
-Мария! Добре ли си? – Фльор се наведе да види раната. - Можеше да я убиеш! – възмути се момичето.
-Нищо ѝ няма! – заяви Алтай, която дори не отиде да провери дали раната не бе сериозна.
-Това, че ти си преживяла повече болка, не значи, че другите също са. За тях рана от куршум не е като ухапване от комар– Фльор я погледна на криво.
Алтай се придвижи към Мария погледна раната, направи някаква физиономия, говореща „дребна работа” и без да се замисля бръкна в кървавата дупка. Мария изпищя, а розата просто извади куршума и го метна в тревата, скъса парче плат от блузата си и набързо превърза крака на момичето.
-Както казах нищо ѝ няма. – заяви леко високомерно. - Тези пистолети не могат до убият човек, камо ли феерида. Патроните са намазани с вещество, което взаимодейства с елфическата кръв и предизвиква взрив, следователно ако не си фея, не може дори да проникне на вътре в кожата. – обясни Алтай, изправяйки се. – А сега, тъй като тя не може да ходи, предлагам да направим лагер. Стойте тук, аз отивам за дърва, вие по – добре направете ограждение за огъня. – каза и бързо изчезна някъде измежду дърветата.
***
Филиз и Луйза вървяха заедно. Бяха много напред с материала, сред жертвите им се срещаха - две нимфи, един кръстоносец и един добуст. Сега вървяха из гората, надявайки се да се натъкнат на някой познат. И о, късмет - Питър. Някакво момиче, което на външен вид приличаше на ангел слязъл от небето, целуваше Питър. И на него изглежда му харесваше.
-Дай ми това – Филиз измъкна от колана на Луйза един шурикен и го метна към главата но момичето. Металната звезда се заби, пускайки струйка черна течност. Непознатата напипа шурикена, извади го, метна го на земята и се обърна към Филиз и Луйза.
-Не го хвърли, само защото е нужно да спасиш Питър нали?– прошепна Луйза.
-Не, не ми беше приятно да гледам, как някаква тъпа фейчка го целува – гневът на момичето бе нараснал.
-А помисли ли за това? – изкрещя Луйза.
-Не.., нямах време да мисля!
Съществото тръгна стремглаво към момичетата, но нещо стана, просто се пръсна на парчета. Питър беше хвърлили нещо като граната по него.
-Добре ли сте? – попита той гледайки към Филиз, беше запъхтян все пак до сега, това чучело му бе изсмуквало душата.
-Въпросът е, ти добре ли си? – Филиз се стрелна към него, за да му помогне.
-Да нищо ми няма. – отговори все още запъхтян той. – Тези феи са опасна работа. Нещо в главата ми, ми казваше да спра, но тялото ми не го искаше.
-Няма нищо на всеки се случва – Филиз се ухили, а сърцето ѝ забърза ритъма си, - дори и на мен можеше, те налитат на всеки.
-Хора, извинете, че прекъсвам интересния ви разговор, но това там не е ли Алтай? – Луйза посочи движеща се фигура.
И да наистина беше Алтай, вървеше си спокойно и си събираше пръчки, вероятно за огън.
-Алтай! – извика я Филиз.
Тя повдигна глава и се приближи.
-Здравейте хора, правим лагер, ще помогнете ли? – попита дружелюбно момичето.
Филиз се огледа, всички кимнаха в знак на съгласие. И точно, когато всички се заеха да търсят клонки, през тялото на Алтай, там където се намираше сърцето, премина острие. Момичето изпусна пръчките и падна на земята.
-Аз не говоря така! – истинската Алтай стоеше с някакво дълго острие в ръцете си, на върха, на което беше забито сърцето на добустът , който се беше преобразил като нея.
-Добра игра! – поздрави ги момичето с неутрален тон. – Не ме усети, че съм зад него. И след като не сте мъртви, можем да тръгваме към лагера. – Алтай тръгна, а всички я последваха. Не че имаха много други варианти.
***
Вече беше тъмно, луната грееше, имаше пълнолуние. Сам и Ема яздеха, надявайки се да видят някъде запален огън или поне нещо, издаващо присъствието на човешки души. Но нямаше и следа от такова. Беше необичайно тихо, сенките на дърветата ставаха по – страховити и по – страховити.
-Пълнолуние е, не е на добре. – обяви Сам най – накрая след минути тишина.
-Но защо, аз обичам луната? – учуди се Ема.
-За това! – Сам звучеше изплашено.
Двуметров вълк ги гледаше с жълтеникавите си очи.
-Това вече трябва да е върколак нали? – Ема беше по – стресната от преди.
-Да, не мърдай! – прошепна Сам.
Върколакът започна да вие, а конят на Сам се подплаши. Изправи се на два крака. Ема загуби равновесие и се изхлузи от него, падна и остана да лежи там. Върколакът се стрелна към нея с отворена, жадуваща плът паст. Сам скочи от коня, който се втурна да бяга на някъде. Момчето застана пред Ема, но се появи още един вълк е двата бавно се приближаваха към потенциалната си плячка.
-Свести я, аз ще се оправя с тях! – от някъде се появи Алек и размаха две от остриетата, а вълците моментално се нахвърлиха върху него.
Сам скокна към Ема, пое главата и в ръцете си, беше се ударила в камък, струйка кръв се стичаше от слепоочието ѝ.
-Ема, Ема! – тя не се събуждаше. Сам се притесни.
-Алек, тя не се събужда! – простена момчето.
-Малко съм зает в момента, за да помогна, с каквото и да е било!
Чу се изскимтяване, след това второ, двата върколака побягнаха към гората.
-Да я занесем долу в лагера, добре че видях коня ти. – Алек беше запъхтян, все пак до сега се беше бил с тези върколаци.
***
Лин беше открила Айли да се скита уплашена някъде преди около час. Сега двете стояха, мъчейки се да намерят останалите.
-Начертай един кръг в пясъка! – нареди Лин. – Голям кръг, колкото да се съберем двете седнали.
-От къде знаеш, че ще се получи, пещерните хора ми казаха, че за вещица, която не знае, че е такава е цяло чудо, че има дарбата да съживява. Казаха също и, че нямам други дарби – говореше си Айли, чертаейки кръга.
-Ами тъкмо ще разберем дали имаш! – Лин бе категорична. – Ако нямаш, част от силата ми ще се прелее в теб, да ще боли, но мисля че ще е по – болезнено да ни изядат върколаци. Сега сядай в кръга!
-Добре! – съгласи се отчаяно Айли и се намести в кръга.
-Подай си ръцете !– нареди отново Лин, сядайки в него.
Айли го направи.
-Сега трябва да се съсредоточи, мисли за лагер, който са направили нашите приятели. Мисли за огън.
Чу се „пуф”. Момичетата отвориха очи и видяха синкава светлина, в формата на топче.
Айли погледна въпросително.
-Поздравления, ти имаш и тази способност - да търсиш неща. – Лин бе развеселена. - Сега трябва да следваме светлинката. Хайде!
***
Алек заведе приятелите си до лагера. Сам носеше Ема на ръцете си. От раната на главата ѝ вече не течеше кръв. Всъщност и раната не беше нищо особено.
-Направих заслон. – обяви Том, посрещайки ги. – Какво се случило?
-Върколаци! – обясни сопнато Алек.
Сам постави Ема на една постеля близо до огъня.
-Там има вода. – Елза посочи една бяла кофа.
Сам отиде и донесе кофата до Ема. Скъса парче от ризата си, натопи го във водата и проми раната на главата ѝ. Тя отвори очи.
-Ема добре ли си? – попита той, с притеснение.
-Да, нищо ми няма. – отговори момичето, изправяйки се до седнало положение. – Но имам един въпрос…
Сам я погледна въпросително.
-Кой си ти?