Не пожелавам на никого да почувства самотата от това да осъзнае, че няма никой, който да го обича. Това най-често се случва когато човек попадне в някаква крайна ситуация.
Сега като се замисля за всички години, които прекарах с майка ми. През тях тя ме псуваше, удряше, крещеше ми, а аз крепях целия си живот на нея. Насилвайки се да мисля, че тя ме обича, докато всъщност не е било така.
Тя ме караше да повярвам и да премина през трудните дни. Тя ме караше да се усмихвам дори когато не бях щастлива.
И сега след като тя ме изрита от единствения дом, който имам... Реалността ме удари.
Сега най-накрая ми е напълно ясно, майка ми се отрече от мен, баща ми е мъртъв и не мога да знам дали ме обича. Нямам нито лели, нито чичовци...! Нямам никой.
През всичкото това време съм вярвала само в някакви измислици.
Защо трябва да продължавам да живея? Няма нищо, което да ме кара да се движа или да се будя сутрин. Как се предполага да живея?
- Ще накарам някой да отиде и да вземе всичките ти неща.- каза Уес, както винаги, с наведена глава и вдигната качулка.- Ще бъдат тук след около час.
Тази къща е невероятно голяма. Изглежда като нормална двуетажна къща с четири спални, две бани, кухня, трапезария, всекидневна и всичко.
- Добре.- кимнах и кръстосах ръце пред гърдите ми.
- Дръж колата си в гаража и не я изкарвай, докато баща ми не си тръгне. Има храна, принадлежности за баня. Всичко от което се нуждаеш е тук.
- Благодаря, Уес.
Той сви рамената си.
- Няма проблем. Ще те проверявам сутрините и вечерите.
Той се обърна да си тръгне, но моята ръка го изпревари и хвана неговата.
- Нали няма да ме оставиш сама?- попитах.
Той не отговори.
- Нуждая се от теб, Уес. Нуждая се от някой или просто няма да успея да го направя.
Той вдигна леко глава и тя достигна до качулката. Почеса задната част врата си.
- Ще поръчам пица. Всеми си душ, ако искаш.
- Нямам дрехи да се преоблека после.
- Аз ще ти дам. Сега отивай преди да съм си променил мнението.
Двадесет минути по-късно извиках на Уес от вратата на банята.
- Трябват ми някакви дрехи.- измрънках, надявайки се да не ме гледа изпод качулката.
Той ми подаде някакви дрехи и аз му благодарих.
Затворих вратата. След това нахлузих бохерките, които той ми беше дал и суитчър, на чийто гръб пишеше "Gregory". Фамилията на Уес.
Чувствам се добре да нося дрехите му, да нося блуза с името му на нея. Кара че ме да се чувствам сякаш съм него.
- Изглеждаш добре в моите дрехи.- каза Уес, веднага щом ме видя да влизам в стаята.
Опитвайки се да не се изчервя, казах:
- Чувствам се странно да знам, че ти можеш да ме видиш, а аз теб не.
Той въздъхна и предполагам това беше най-близкото до смях, което той можеше да ми даде.
Аз седнах на другия край на дивана, възможно най-далеч от него и взех едно парче пица.
След половин час гледане на телевизия и ядене на пица, най-накрая успях да ги събера и да намеря сили да говоря за тях.
- Знаеш...- започнах, без да ме е грижа дали той слуша или не.- Преди няколко години, когато бях на четиринадесет, майка ми ме взе от училище и беше пияна до козирката.
- Не я виждах пияна често, но когато станеше беше лошо. Тя ми крещеше и ме псуваше в колата. Никога преди не го беше правила.
- Попитах я, попитах я, защо ми крещи и какво лошо бях направила? Тя не ми отговори. Просто продължи да ми крещи, че ме мрази. Разплаках се, а щом тя ме видя започна да ми крещи да млъкна.
- Тогава тя спря колата и ме бутна да изляза от колата. Бяхме на магистралата. Тогава и тя не слезе навън, а потегли и ускори. Аз просто стоях отстрани на пътя. Не знаех какво да правя. Бях само на четиринадесет.
- След няколко минути една жена спря и ме попита защо стоя там. Не исках да навлека проблеми на майка ми затова излъгах. Казах ѝ, че някакъв мъж ме е отвлякъл и ме е оставил тук. И тогава тя ме закара до вкъщи.
- Най-забавното беше, че когато се прибрах, майка ми се държеше сякаш нищо не се е случило. Сякаш преди малко не ме беше оставила на магистралата, искайки да умра.
Не ми отне много дълго, за да осъзная, че вече плачех, докато разказвах историята на Уес.
- Моята собствена майка ми причини това.- казах му.
Не бях разбрала кога Уес се е приближил до мен. Той сложи ръце на рамената ми и ме държеше до него.
- Само няколко месеца по-късно тя направи нещо друго. Не помня какво направих, за да я ядосам толкова много, но изглежда съм го направила.
- В нашето мазе винаги беше студено. Независимо времето навън. Дори през лятото, но през зимата беше най-зле.
- Тя ме накара да отида почти гола там и да стоя в ъгъла. Затвори вратата и ме остави там за часове. Крещях колко съжелявам и колко студено ми е. Също така виках колко много я обичам и я умолявах да ме пусне.
- Най-накрая заспах там долу и когато тя изтрезня изтича долу при мен, защото осъзна какво е направила. Пренесе ме на леглото и ми каза колко съжалава и колко много ме обича.
Свих рамене.
- Вярвах ѝ. Без значение какво ми казваше или правеше. Трябваше да вярвам в нея, защото тя беше единственото нещо, което ми беше останало на този свят.
- Мейси, майка ти се нуждае от помощ.- каза той. Усещах топлия му дъх срещу мократа ми коса.- Съжелявам, че всичко това се е случило на теб. Никой не трябва да преминава през това през което ти си минала. Но въпреки това тя злоупотребява и е лоша, тя се нуждае от помощ. Докато ти си тук, аз ще се уверя, че тя ще получи помощта, от която се нуждае, дори ако това значи да отиде в затвора.
- Но какво ще стане, ако опитат да ме сложат в дом за осиновяване?- попитах.
- Тогава ще направя всичко възможно по легален начин разбира се, докато баща ми не те вземе за дете.
Усмихнах се.
- Правиш прекалено много за мен, Уес. Какво съм направила аз за теб, за да те накарам да направиш всичко това за мен?
Видях го да вдига рамена, докато казва:
- Допусна ме до себе си.
- Това означава ли, че и ти ще ме допуснеш до себе си?- попитах.
Той не отговори на въпроса ми, продължи да гледа телевизия сякаш не бях казала нищо.
Съжелявам, че толкова забавих главата ще се постарая да съм по-редовна в бъдеще.