Какво?! – първата реакция на Ема бе изпълнена с паника, защото наистина се беше изплашила.
Всъщност първоначално не разбра какво точно питаше Сам. Но после постепенно се досети.. Тайно се надяваше да не бе за това, за което си мислеше, а именно пророчеството.
-Сам, изплаши ме до смърт! – момичето се опита се да подтикне някаква емоция в него, но не успешно. Той поддържаше каменното си студено изражение. Сините му очи режеха като тъп нож.
-Защо не ми каза? – попита повторно.
-Какво да ти кажа? – Ема започна да увърта, вече ѝ бе кристално ясно на къде вървяха нещата.
-Прекрасно знаеш! –гласът му леко се повиши
-Ами не Сам, наистина не знам. – знаеше, че тази лъжа влошаваше нещата, но Ема просто не намираше друг начин.
-А, значи има и други неща, които криеш от мен! – вече говореше доста по – високо от преди, още малко и щеше да ѝ се развика.
-Не Сам, за бога, за какво говориш? – тя продължаваше да се прави,че не знае.
-За това, че ще умреш, като изпълниш пророчеството. – момчето продължаваше да държи нервния си тон.
И тук завесата се вдигаше, принуждавайки Ема да разкрие истината.
-Няма друг начин. – оправда се тя.
-Но защо не ми каза или по – точно, кога щеше да ми кажеш?
-Аз..! – тя размаха едната си ръка във въздуха и стоварвайки я върху бедрото си, погледна Сам с насълзени очи.
-Ясно, нямаше да ми кажеш! – гласът му се смекчи, но не нежно, а напротив, по – скоро смирено по начин, който само раздразни Ема.
-Аз просто…ако ти бях казала щях да те нараня! – промънка през сълзи тя.
-А не осъзнаваш ли, че като ме лъжеш ме нараняваш повече! – Сам отново повиши глас, обърна се и си тръгна.
Ема стоеше опряна да стената, бе нещо средно между объркана, ядосана на себе си и ужасена. Свлече се по стената и просто се вгледа към празния коридор, по който беше минал Сам. Очите ѝ още бяха насълзени, но нещо просто не позволяваше на тъгата и отчаянието да се излеят, а именно гневът. Гневът, който изпитваше към себе си, към Сам, към проклетото пророчество, абсолютно всичкият се насъбрал гняв, който се трупаше и трупаше още от като беше дошла. Всичката тази ярост запалена от последната искрица гняв, пламна в сърцето в душата ѝ, както пожар пламва в гора и за секунда обхваща всичко, превръщайки го в пепел. Нещо напираше в нея искаше да излезе. Не издържа повече, гневът и яростта надделяха до толкова, че да я накарат да удари земята. Двата ѝ юмрука се забиха в каменния под с такава сила, че нормален човек сигурно щеше да има пропуквания на костта поне на няколко места. Но вместо ужасяваща болка по тялото на Ема се разля някаква енергия, същевременно някакво синкава светлина обля коридора, карайки всички лампи да се пръснат. Прозорецът, намиращ се над главата ѝ се счупи с трясък и фино натрошените стъкла се посипаха по косата на момичето. Навън се чу гръмотевица и в миг заваля пороен дъжд. Вратата на библиотеката се отвори, осветявайки помещението с лек лъч светлина. На вратата се показа Фелисия, която бе изплашена. Ема побърза да се изправи и от своя страна погледна кралицата също толкова уплашено.
-Ти ли го направи? Но как? – поиска да узнае жената.
-Не знам как стана – простена Ема, – аз просто се ядосах.
-По силна си от колкото изглежда! – Кралицата се приближи до нея и хвана ръцете ѝ. От вътрешната им страна, тръгващи от пръстите ѝ, до малко под китката, имаше червеникаво – лилави следи, наподобяващи коренище на дърво. – Та Ема ти произвеждаш електричество, това се е случвало само веднъж, когато четири феериди с различна дарба решиха да обединят силите си. – Фелисия затаи дъх. – Три от тях загинаха на място, а четвъртата пострада сериозно и се присъедини към Черните рози, всъщност точно с тях трябва да се срещнеш, те ще ти помогнат. – Фелисия, осенена от идеята, се шмугна обратно в библиотеката, оставяйки Ема сама и много объркана. Кои за бога бяха Черните рози?
***
-Добре, този път почти успя – гласът принадлежеше на Филиз, която окуражаваше Ема.
След случилото се в коридора тя имаше урок при Филиз в оранжерията, да се научи как да контролира земята, макар че беше доста трудно, имайки се предвид че Филиз практикуваше единствено и само въздух. А сега Ема се надвесваше над поредната саксия, от която стърчаха само някакви пръчки.
-Концентрирай се върху клоните – подканваше я Филиз.
Ема се отпусна, издиша и прокара ръцете си над саксията. Едното клонче започна постепенно да се разлиства, а след него и другите две. Всичко вървеше добре, но мислите за Сам отново обсебиха главата ѝ. Чу се пукане и един корен изби през керамичната саксия, след това още един и накрая тя падна на земята при другите неуспешни опити и се пръсна на парчета.
-Ема, спри за момент да мислиш за него! – настоя Филиз.
-Не мога – оплака се момичето, отивайки за поредната саксия. – Не мога, чувствам го като треска под нокът, не ме оставя на мира.
-Ъъъ... Ема! – прекъсна я Филиз. Но тя продължаваше да си говори.
-Държи се сякаш съм виновна, че съдбата ми е такава.
-Ема! – Филиз пак я прекъсна, но тя отново не я забеляза.
-Той не може да ме разбере, та от това зависи животът на фееридите.
-Ема... – Филиз изкрещя името ѝ.
-Какво?! - обърна се изнервено Ема. – О, боже! Филиз.
Няколко корена се бяха увили около момичето и то така, че го бяха обърнали с главата надолу. Единият от клоните беше обвил глезена му, друг кръста, а трети стремглаво се насочваше към врата на Филиз. Тя се опитваше да го отблъсне, но четвърти корен хвана ръцете ѝ.
-Ема спри го! – изпищя момичето.
-Аз... не знам как! – паникьоса се.
-Просто се концентрирай – прошепна Филиз, защото растението вече се беше увило около врата ѝ.
Ема простря ръцете си напред, опита да се концентрира, да овладее корените, които задушаваха Филиз, но не ставаше, напротив обратното те започваха да се стягат още по – бързо и по – силно, обвивайки я в смъртоносната си хватка. Струйка кръв се подаде от носа ѝ. Ако не контролираше въздуха сигурно до сега да бе мъртва. Тя изкрещя. Не толкова за въздух, колкото от болка. Растението разкъса бялата и блуза, правейки я червена. Ема се опитваше да го спре, но не успешно. Филиз умираше премазвана от пипалата на дяволското си творение. С всяка изминала секунда в неуспешни опити, лицето на момичето се изкривяваше в по – плашещи гримаси, а очите му се разширяваха. Ема не можеше да направи нищо и това я ужасяваше. Но не се предаваше, продължаваше да опитва. Не ставаше. Филиз нямаше да издържи още дълго. И тогава нещо стана, една брадва разсече мястото, от където израстваха корените. Те мигом пуснаха момичето на земята, то падна с тропот и се закашля, а зад коренището са показа Питър, който се стрелна към Филиз. Ема също го направи.
-Филиз добре ли си? – почти изписка тя.
Момичето просто вдигна ръка в знак на положителен отговор.
-Аз не можех да го спра, опитах не стана, сякаш нещо не ми даваше, аз... толкова съжалявам!
-Ема - Филиз заговори нежно, – всичко това: дъждът, електричеството, корените, то е провокирано от гнева, който си насъбрала, успокои се и всичко ще се оправи. Защото ако не осъзнаваш от пет часа вън вали пороен дъжд. Просто си почини, отпусни се – момичето се закашля, – и ще видиш, че всичко ще бъде наред.
***
Ема вървеше по коридора към стаята си, лампите, който се намираха на тавана примигваха, когато тя минеше под тях. Изглеждаше като във филм на ужасите. Отключи вратата на стаята си и лампата вътре сама светна. Тя затвори вратата с трясък и се свлече по нея. Обгърна коленете си и зарови глава в тях. Днешният ден беше ужасен, скара се със Сам, за малко не уби Филиз, изпочупи прозорците и лампите в коридора до библиотеката и предизвика буря. Лампата отново премигна и стана тъмно. Единствено лунната светлина влизаше през прозореца. Той беше широко отворен, пердетата ту влизаха в стаята, ту излизаха навън, приличаха на призраци. Виждаше се страховитата сянка на дървото от градинката, която се намираше под стаята на Ема. Вън продължаваше да вали, гърми и духа. Момичето се загледа в прозореца и в пердетата, които се люшкаха от вятъра. През прозореца долетя една хартиена ракетка и се приземи до Ема, изглеждаше непокътната от дъжда. Момичето взе ракетата и я разгъна. От вътрешната страна на листчето беше прилежно написано с печатен шрифт:
„погледни през прозореца.”
Ема се изправи и погледна. Там стоеше Сам, мокър с умилителен поглед. Водата и погледа го правеха да изглежда като паднал ангел дошъл от рая да я спаси.
-Ема, аз много съжалявам, моля те слез долу! – провикна се той.
Ема се покатери на перваза и излезе през прозореца, който беше съвсем леко изнесен напред, толкова колкото да стъпиш на парапета.
-Какво правиш? Внимавай! – лицето на момчето се изкриви от притеснение.
Но тя знаеше какво прави. Знаеше, че може да го направи. Хвана един от клоните на някакво растение, което се беше покатерило по стената. Мигом клона се удължи. Момичето се улови по – здраво за него и се отпусна. Клона тръгна да се къса и Ема залитна, но друг клон се спусна към нея и я улови, уви се около кръста ѝ, стигайки чак до глезените ѝ. Но вместо да почне да я задушава, както се беше случило с Филиз, растението започва плавно да я спуска надолу, докато не стигна земята. Тогава то я освободи от хватката си и се прибра обратно горе.
И сега Ема стоеше на няколко крачки от Сам. Тръгна бавно да се приближава, но той се стрелна към нея и я обхвана в прегръдките си.
-Съжалявам, просто аз не мога, не искам да те загубя! – Обхвана лицето ѝ с ръце и прибра зад ухото ѝ един мокър кичур. – Обичах веднъж и загубих любовта си, сега обичам пак и не искам да я загубя отново. Аз... обичам те, обичам те толкова много! Не мога да те загубя! Ти си слънцето ми, звездите ми, ти си всичко за мен. Обичам те! - Тези думи накараха сърцето на Ема да заприпка из гърдите ѝ.Тя взе ръцете му в своите и ги смъкна от главата си. Погледна го в очите. Неговите толкова сини очи, които сега изглеждаха тъжи и отчаяни. Винаги, когато ги погледнеше потъваше в тях. А сега от дъжда изглеждаха някак стъклено сини. По тях тя разбираше, че думите, които ѝ казваше, бяха безпрекословна истина.
-Знаеш, че няма друг начин! – каза най – после тя.
-Ще го намеря, винаги има начин! – и той също я погледна в очите, нейните магическо зелени, изумрудени очи. Винаги, когато погледнеше в тях се омагьосваше. – Обичам те! – повтори той. – А ти обичаш ли ме? – попита.
Сам имаше някакво съмнение по отношение на отговора, който щеше да чуе от Ема. Но тя не отговори, а просто се приближи и го целуна, влагайки всичката страст, която имаше, това бе възможно най – добрият отговор, който Сам можеше да получи. Той отвърна на целувка ѝ. Придърпа я по – близко към себе си и я обгърна в прегръдки те си. Целувките им бяха страстни и топли в сравнени с жулещият студен дъжд. Всичкият гняв се изпари от сърцето на Ема, освободи душата и и на негово място се появи бурна страст. Сам ѝ беше казал, че я обича, че не може без нея. Това сгря сърцето ѝ до такава степен, че то пламна, пламна от страст.
Постепенно дъждът от пороен се превърна в топъл летен дъждец. Това направи нещата още по – приятни. Целувките му бяха нежни и страстни, а дъждът си валеше и ги обгръщаше в пелена от удоволствие. Сам се отдръпна погледна Ема усмихна се, подавайки ѝ ръка.
-Мисля, че все още ми дължиш един танц.
-Но дъждът.... – беше спрял. Тя се бе успокоила, а с нея и той.
Ема улови ръката на Сам, усмихна се. И двамата затанцуваха. Не беше точно някакъв определен танц, а просто се клатушкаха. Тя бе опряла главата си на рамото му, усещайки дъхът му в косата си и ритмичните удари на сърцето му. Той спря и погледна ръката ѝ.
-Какво е това? – попита Сам, показвайки червеникаво – лилавите, коренообразни белези по ръцете ѝ.
-Не ти ли казаха, че опитах да изключа тока на сградата? – попита, смеейки се.
-Казаха ми, но не ми казаха за това. Боли ли те? – попита той, прокарвайки пръст по тях.
Нещо стана белезите светнаха в ослепителна синкава светлина, а Ема се срина надолу, Сам я улови за лактите.
-Ема.. Ема добре ли си? – тя не отговори, устните ѝ се отвориха от нещо като учудване, а очите ѝ се разшириха. Беше като в транс.
-Ема...- повторно извика Сам и я разтресе.
-Хъх! – момичето се събуди и погледна учудено. – Ти видя ли го?
-Кое да видя? – Сам също се учуди.
-Пещерата.
-Ема, каква пещера, какво видя?
-Една пещера, в близост до някакво езеро.
-Да знам езерото, но там няма пещери.
-Скрита е.
-Защо ти е тази пещера?
-Не знам! – Ема издиша. – Не знам просто знам, че от там трябва да започна.
-Хайде да намерим Филиз. Може би тя ще знае повече– предложи Сам.
-Но тя! Аз едва не я убих! – замънка момичето.
-Не се притеснявай това се случва често.
Ема само кимна, макар че вината, която изпитваше, раздираше всяка една нейна мисъл.
Сам ѝ подаде ръка и двамата тръгнаха да търсят Филиз, като решиха да започнат от стаята ѝ.
***
Петък еее! И ето я и новата глава. Надявам се да ви хареса, специално за нея се постарах много, та ако ви допадне оставете по едно коментарче. Лека вечер😘😘