На стъпка от Рая - Светлината на мрака

Глава 18 - Дали е Ад, или е Рай, знаем само, че ще е до край

Ема се събуди от остра болка в ръката си. Отвори очите си. Намираше се в стая с четири каменни стени, на една от които имаше дървена врата с решетка. Това не бе стая, а затворническа килия. Но какво по дяволите правеше в килия? Миналата нощ не бе извършила кой знае какво престъпление, ако това, че отидоха на клуб можеше въобще да се нарече „престъпление”! А и какво общо имаше тя с това, че Филиз имаше рожден ден и всички си бяха наумили да ходят на клуб, докато лелята на Филиз гостува. Дали и другите не бяха в килия, като нея? Едва ли биха заключили всички. Че тогава кой щеше да им върши работата?
Ема неволно погледна към ръката си, която бе овързана с бял бинт. В сравнение със спомена за болката от миналата нощ, тази бе само  едно леко напомняне, а и беше само в ръката.
Помещението, в което се намираше Ема имаше само едно малко, решетъчно прозорче. Бледа светлина проникваше през него, а съдейки по тропането валеше. Което никак не помагаше на температурата в стаята. Ема беше облечена с дрехите от вчера, с изключение на якето, което по ирония на съдбата го нямаше.
В килията беше хладно, ръцете на Ема настръхнаха. Имаше нещо странно в този затвор. Нямаше легло, а просто едно постлано одеяло, което с нищо не пречеше на студа да проникне. Нямаше нито оставена храна  или вода. След такава нощ повечето хора, биха се събудили в лечебница, а не в килия и то в такава, където сигурно едно куче не би оцеляло.
Момичето се сви на кълбо до стената, в опит да прогони студа. Не мислеше за нищо просто си стоеше, вече се унасяше, заспиваше, но и все още бе там.
- Ема чуваш ли ме? – наддаде познат глас от към стената.
Сам! Гласът принадлежеше на Сам.
- Сам ти ли си?  - Тя скокна и се допря да стената. – Къде си?
- В кухненското помещение, Клаудия не ни позволява да те видим. Убедих Милдрет да ме пусне. 
Ема дори не подозираше, че Сам беше завързал горкия стар прилеп за един стол. А причината бе, че когато  момчето бе нахлуло в кухненското помещение, Милдрет го беше халосала с един черпак, но не достатъчно силно, само бе успяла да го зашемети… и ядоса. От където последваха и следващите случки. И сега Милдрет стоеше завързана на един стол в килера на долния етаж, със заплаха, че ако отвори голямата си уста пред някой, Сам собствено ръчно щял да ѝ отреже езика.
- Но защо не ви дават да ме видите? – попита без никакво чувство Ема.
- След като вчера те донесох… умираща от човешкия свят, в пет часа наше време, бяхме длъжни да обясним на Клаудия за силите ти и за феите. Тя се ядоса и те затвори, разбира се не и преди Лин да те излекува. Но след това Клаудия реши, че ти не си…безопасна за нас и забрани да те виждаме. Нареди на стражите да те затворят тук до второ нареждаше, което щели да получат в момента на завръщането на Фелисия.
- И кога ще стане това? – попита Ема някак отчаяно. – Тук е студено и скучно и направо имам чувството, че ще умра.
- Ако можех до сега щях да съм убил Клаудия! Тя не е никаква тук, а се разпорежда като кралица на този замък. Фелисия никога не би го направила –  Сам въздъхна и се облегна на стената от своята страна– Ще те измъкна от тук каквото и да ми коства! – Една лека усмивка премина през лицето на момчето, за жалост тя остана скрита за Ема. -  Иначе няма с кого да отида на бала. –
По тялото на момичето пролазиха тръпки, но този път не от студ, а от някакво неприкрито щастие. Изведнъж всичко доби по – добър изглед.
- Това някакъв нескопосан начин да ме поканиш на бала ли беше? – Думите ѝ бяха доста по развеселени, а по лицето ѝ се стелеше усмивка.
- Ами…май да! – Сам се изхили лекичко, въпреки че ударите на сърцето му увеличаваха броят и честотата си с всяка изминала секунда.
- Ами тогава приемам поканата! – Ема прехапа устната си и леко се засмя.
Настъпи кратък момент на тишина, който за щастие не продължи дълго.
- Как е ръката ти? – попита изненадващо момчето.
- Още малко ме наболява, но вече не е както преди. – отговори Ема, продължавайки да се усмихва. – Между - другото чух думите ти, когато ме носеше към портала. Каза ги с такова чувство, че някак ме накара да повярвам, че това не бе краят. Даде ми надежда, когато бях…ужасена!
- Знаеш ли ти си една от малкото, които издържат толкова време в съзнание, борейки се с болката и със смъртта.
- На теб случвало ли ти се е?
- Да, един път, но като твърди Алек, веднага съм се сринал на земята. Честно казано, когато видях болката в очите ти и кръвта, която потече от устата ти, когато те вдигнах. Изпитах ужасно чувство, вече сме губили човек така и си помислих, че ако загубим и теб така след всичко, което преживя. Изтръпнах. Нямаше да го позволя! – той отново млъкна за момент, сякаш търсеше по – лесен начин да обясни това, което бе почувствал. - Когато Лин те отведе се чувствах като балон пред спукване! А когато те изкара, казвайки че всичко ще се оправи, че ти си добре, сякаш камък падна от раменете ми и възможно най – бързо дойдох да те видя!
- А какво стана с рамото ти, сещаш се, когато застана между мен и ножа?
- Това е просто една рана. Редовно ни се случва, след време даже свикваш с болката и тя не ти прави впечатление. А и както казах, не бих позволил да те загубя... да те загубим още в първата битка.
Последва кратка пауза, никой не говореше, но Ема беше сигурна, че Сам все още стоеше от другата страна. Опрял гръб до стената и загледан в далечината.
Тишината напомни на Ема за случилото се в клуба. Преди като бе малка, Питър беше единственият мъж в живота ѝ, но сега беше някак различно. Чакай малко.... Питър..., че нали точно него бяха отишли да спасяват!
- Сам! – Ема скокна. – Питър...къде е? Как е?....Какво за бога се случи?
- Ема успокои се! – гласът му беше мек и спокоен. – Той е добре, ще живее. Има само един проблем, но и с него ще се справим.
- Какъв проблем? – момичето усети как кръвта напускаше лицето му.
- Алегрийн го е омагьосала. Той не може да се храни с нищо друго освен с елфическа храна, която нашият организъм отхвърля. При него е обратното, повръща всичко, което не е елфическа храна. Но не се притеснявай Лин има от нея, а и търси лечение. Тя винаги намира решение на проблема. Повярвай ми, в момента имаш далеч по – големи проблеми – Сам отново се засмя. 
- Добре, вярвам ти – каза само това и почувства неотменна нужда да се сгуши в него. Но знаеше, че бе невъзможно. – А сега по – добре върви! Клаудия ще се усети, че те няма.
- Права си. – съгласи се той, а в гласът му се долови лека тъга. – Но ти обещавам, че при първа възможност ще те освободя!
Ема чу отдалечаващи се стъпки. Знаеше че Сам ще я освободи, както знаеше че ще намерят лек за Питър. А сега  и да го мислеше и да не го мислеше нямаше как да помогне. Отпусна се на одеялото и заспа. Заспа неспокоен, накъсан сън. Сънуваше как Авалон е опожарен, Сам лежи мъртъв с огромна рана в гръдния си кош. Как Питър никога повече нямаше да може да вкуси човешка храна, а можеше да яде само такава, която Ема нямаше как да  му осигури и накрая той умираше от глад. Видя Филиз мъртва, убита от някакво изключително грозно същество. Видя всички…мъртви. Видя себе си мъртва!