- Това е Юнги. Покойният ми син. Не помниш ли? - каза жената гледайки едната от снимките.
Аз поклатих глава отрицателно. Значи за това този дом ми е познат. Определено съм идвал тук преди, но защо не помня нищо. Нито Шуга, нито стаите, нито жената. Това ли съм забравил от амнезията?
- Ъм... Аз трябва да тръгвам. Довиждане. - казах аз и побягнах навън, но и задърпах Шуга с мен.
Като се отдалечихме от къщата го пуснах и го погледнах сериозно.
- Значи се казваш Юнги и сме били най-добри приятели? - попитах го аз, а той само кимна. - защо не ми каза?
- Имам си причини. - каза тихо той.
- И какви са те? - продължих с въпросите аз.
- Такива, каквито не те засягат. - каза той грубовато.
След това той тръгна надолу по улицата. Почувствах се гадно за него и затова го настигнах.
- Ъм... Тези хора бяха родителите ти, нали? - попитах аз, а той кимна.
- Ходя при тях често. Липсват ми. Иска ми се и те да ме виждат. - каза той тъжно.
Изведнъж усетих вибриране в джоба си. Телефонът ми. Взех го и видях, че Джин ми звъни. Вдигнах му.
- Ало?
- Хей Чим, искаш ли да излезеш с нас? - попита Джин.
- Да, защо не. Кога и къде?
- След половин час в нашето кафене.
- Окей, чао.
След това затвори и се обърнах към Шуга.
- Ще дойдеш ли с мен?
- И без друго няма какво да правя. - каза той и повдигна рамене.
Двамата тръгнахме към кафенето. По пътя не си говорехме, а просто вървяхме мълчаливо.