Чонгкук позвъни на звънеца. После позвъни пак. И пак. И пак. И пак.
И никой, разбира се, не отвори.
Притисна Мария, голямата зелена папрат, която бе отгледал от фиданка и която бе като духовен водач в живота му, до себе си и пробва да почука. След като отново никой не отговори той направи крачка назад и погледна към номера.
Апартамент D185. Да, не беше сбъркал.
От днес трябваше да живее тук, на края на кампуса.
Чонгкук въздъхна. Разбира се, че той извади късата клечка, когато се наложи да преместят някого, защото един студент си счупи крака и трябваше да живее близо до университета, че да стига лесно.
Почука пак. И после в яда си започна да звънни и чука едновременно. Накрая се чуха забързаните крачки от другата страна. Отдалечи се и си лепна широка усмивка, мислейки си какво да каже. - Здравейте аз съм Чон Чонгкук. От днес ще живея тук. Надявам се съвместното ни съжителство да е изпълнено с много хубави моменти! - звучеше като хубаво начало,
Вратата се отвори.
- Здра-
- КАКВКО, ШИБАН ЗАДНИК ТАКЪВ, ТЕ Е ПРИХВАНАЛО, ЧЕ ЗВЪНИШ В ДЕСЕТ СУТРИНТА? ХОРАТА СПЯТ МАЛОУМНИК! НЕ ВИЖДАШ ЛИ, ЧЕ КАТО НЕ ТИ ОТВАРЯТ СЕ МАХАШ ОТ ТУК, А НЕ...
И докато единият крещеше като луд, шокираният Чонгкук направи това, което всеки нормален би направил в момент на паника... или не точно. Вдигна Мария, зелената папрат, високо и заби керамичната саксия, задно с цветето, право в главата на новия си съквартирант.
***
- Хахахахахах.
- Стига си се смял, Джимин!
- Ама Юнги-хьонг... Саксия... Саксия! Хахахха!
- О, господи толкова съжалявам! Не реагирам нормално, когато съм подложен на стрес!
Чонгкук понечи да помогне на момчето, Юнги, което преди малко трясна със саксията, да се намести, но той му се разкрещя да изчезва.
Лежеше на канапето и притискаше торба с лед върху цялото си лице.
- О, господи, главата миииии.... Не си чувствам главата... Умирам!! Виждам бяла светлина. Бабо, това ти ли си?
Чонгкук стисна устни и погледна към двете заливащи се от смях момчета на пода. Джимин единия, Техьонг другия, както Чонгкук разбра между всичкото.
Джимин махна с ръка. - Юнги-хьонг винаги драматизира. Да не ти пука. - Широка усмивка плъзна на лицето му. - Ама саксия! Никога нямаше да се сетя!
- Трябва да го включим към нашия специален списък за преди завършване. Кой мислиш, че е добра идея? Професора по естетически науки? - предложи Техьонг и с Джимин се плеснаха с ръце.
Чонгкук опита да се приближи към канапето. - Дай поне да видя как е.
Юнги изръмжа.
- Изчезвай, преди да съм ти окастрил топките!
- ...Виж какво, моята папрат е на парчета пред входа ни!
- Нашия вход ли?
- О. Ами аз май съм новия си съквартирант. - Чонгкук се завъртя с вдигната ръка. - Здравейтеее. Много ми е приятно. Надявам се съвместното ни съжителство да е изпълнено с много хубави моменти!
Юнги изсумтя.
- Господи, вземи мееее.
Джимин и Техьонг прихнаха да се смеят.
Всичко започна просто чудесно.
Накрая все пак Чонгкук успя да пребори Юнги, който му позволи да вдигне торбичката лед от лицето му - Не е толкова... - само, за да види почервенялото, подуто, циценясало, лице на Юнги - ...зле.
- Господи, ще повърна! Бляк. - изникна Техьонг до него.
- Оправи му лицето! - изкрещя Джимин.