Тъмнина. Единственото нещо, което виждаше бе тъмнина. Единствено чуваше искрени смехове, пълнещи пространството с радостта си. Бе студено. Измръзваше.
Тялото му се обърна по посока на гласовете и краката му сами се задвижиха, подведени от любопитство. Стъпките му отекваха в пустия коридор, или поне приличаше на такъв, дишането му бе умерено, равномерно. Излъчваше спокойствие, въпреки че вътрешно умираше. Не виждаше нищо, не знаеше къде се намира, нито къде отива. Просто вървеше и не можеше да спре, тялото му - сякаш контролирано от непозната сила, която не можеше да управлява. Усещаше студенината на земята, попиваща в босите му нозе, караше го да трепери, да се свива като кученце, оставено навън в най - студената зимна нощ. Усещаше парата, надигаща се със всеки дъх, който изпускаше. Чувстваше се странно, сякаш бе в лодка, която се люлееше напред - назад синхронизирано и това му доставяше едновременно удоволствие и чувство за гадене. Изпъна двете си ръце, които веднага се опряха на гладка повърхност и ги остави да следват движенията му. Сега вече бе напълно убеден, че вървеше по коридор. Със всяка следваща стъпка смеховете ставаха все по - силни, носеха странно чувство за дежавю, което караше стомаха му да де преобърне, а сърцето му да бие по - силно. Имаше усещане, че се намира във филм на ужасите и всеки момент ще изскочи някое същество, но това така и не ставаше. Дишането му ставаше все по - учестено и по - учестено, крачките се усилваха, сърцето бясно биеше в гърдите. Пот бе избила по челото му, докато тялото взимаше свой собствен контрол. И преди да се усети вече тичаше с всички сили. Сякаш бягаше от нещо, сякаш нещо го гонеше. Тичаше с всички сили, като че живота му зависеше от това, издваше часа на черния гост. Продължаваше да тича, докато изведнъж не намали темпото и не се загледа във вратата пред себе си. Ярко червена, с огромен бял надпис, гласящ "Спомените на Чонгкук". Протегна ръка и хвана дръжката. Не искаше да отваря, не искаше да се сблъсква с това зад нея. Мислено крещеше да спре, но не можеше да го изрече на глас. Умът му нямаше контрол над тялото. То сякаш вече имаше свой собствен живот и съзнание. Натисна брадата и червената врата се отвори със силно скърцане, заслепявайки свикналите с тъмнината очи.
- Ти дойде. - проговори познат глас и Чонгкук преглътна тежко, махайки ръката от очите си. Премигна няколко пъти, виждайки цветни петна, които бавно се изпариха.
Намираше се в онази прекрасна тъмносиня стая, която винаги оприличаваше на галактика. Красива, просторна, тъмна, но изящна и блестяща, окъпана в красота. На огромното легло, постлано с черни завивки, обсипани със звезди, се бе излегнало младо момче, въртящо картонена звезда между пръстите си. То погледна към Чонгкук с големите си, искрени очи и се усмихна, махайки му с ръка да седне. Писателят закрачи несигурно към леглото, тялото му треперейки и седна на края, не прекъсвайки очния контакт. Момчето не изглеждаше особено доволно от тези му действия, защото се приближи до него и положи глава в скута му, преплитайки пръстите им. Устните на Чонгкук бяха започнали да треперят, а очите от очите му капеха малки сълзи, стичаха се по бузите му и падаха върху момчето.
- Защо плачеш? - попита разтревожено момчето, държейки силно ръката му. - Аз ли направих нещо? Моля те, Чонгкуки...
- Липсваш ми. - продума мъжа, оставяйки сълзите да капят свободно от очите му. Страхуваше се, че ако спре да плаче и се усмихне, всичко щеше да свърши. А не можеше да свърши толкова скоро.
- Какво говориш? - недоумение прозвуча в гласа му. Изправи се в седнало положение, кръстосвайки крака и погледна Чонгкук в очите, поставяйки ръце от двете страни на лицето му. - Аз съм тук. Виждаш ме всеки ден. Винаги съм с теб. Винаги съм до теб. За какво става въпрос, Куки?
- Липсваш ми Юнги. - прошепна Чонгкук и се хвърли в обятията на момчето, притискайки го силно към себе си. Аромата му бе толкова опияняващ и реален, чуваха се ударите на сърцето му, дори вечно студените ръце, обявили тресящото му се тяло. Всичко бе толкова реално, сякаш бе истина, сякаш наистина го изживяваше. - Съжалявам, толкова съжалявам!
Момчето се отдели от прегръдката и погледна Чонгкук в очите. Една сълза се бе стекла по бледото му лице, правейки го да изглежда съвършено. Чертите на лицето му бяха омекнали, малка усмивка допълваше целия блясък и съвършенство. Момчето обхвана с пръсти брадичката на писателя и наведе напред лицето си, сключвайки устните им нежна целувка, лишена от страст, похот или задни мисли. Чиста, детска, невинна целувка, съдържаща цялата любов, която някога пламтеше като буен огън. Емоции, красиви като уханни пролетни цветя и деликатни като крилете на пеперуда. Чонгкук никога не би забравил вкуса на тези устни и прекрасното чувство, носещи те върху неговите. Винаги щеше да помни тази нежност и изящност, тази естетична част от живота си. И това носеше още по - голяма болка. Но сега не можеше да мисли за нищо друго, искаше да се наслади на прекрасния момент по - дълго, защото нямаше да трае вечно. Щом се отделиха, допряха челата си едно до друго, сълзи продължавайки да се стичат по красивото лице на младия писател. Искаше да остане така завинаги.
- Аз съжалявам. - прошепна тихо Юнги, накланяйки глава, за да остави леки пеперудени целувки по врата му. - Съжалявам,че ще трябва да се видим толкова скоро.
- Юнги... - простена Чонгкук през сълзи и скоро всичко около него започна да се руши.
Писателят се изправи оглеждайки се уплашено, докато всеки предмет около него се раздробяваше на малки парченца и изчезваше, погълнат от тъмнина, която идваше за него. Тялото му се замръзна, сякаш заковано за рушащия се под, а очите му жадно търсеха момчето, но него вече го нямаше.
- Юнги!
☆☆☆
Джимин влезе в тъмната стаичка, осветявана единствено от жалката лампа, окачена на тавана. Свали шапката и маската си, захвърляйки ги настрани и започна да обикаля около стола, на който бе завързана жертвата му. След това седна на другия стол, срещу нея и зачака, тропайки нервно с крак. Изправи се и взе металната пръчка, подпряна на вратата и се върна при мъжа. Миглите му потрепваха и клепачите му бавно се отваряха. Разтърси леко глава и я вдигна леко, но не достатъчно, за да види лицето му. Джимин се подсмихна и стисна още по здраво пръчката, пристъпвайки още малко напред.
- Д - Джин? - прошепна немощно чернокосия мъж, а Джимин се засмя подигравателно, лицето му, изкривено в жестока и бездушна гримаса.
- Джин го няма, но добре дошъл в най - големия си кошмар сладкишче.
Замахна със всички сили металния предмет и скоро агонични красящи изпълниха стаята, галейки ушите му като нежна песен.
И нека Кошмарът започне, донасяйки със себе си всичкото зло, болка, страдание и мъчение. Да потуши щастието на една изгубена душа, да изгори надеждите за щастие.
☆☆☆
АААААААДЙДЙЬЙСЙСЙАЙ БОЖЕЕЕ!!! Така отне ми общо четири часа и огромно главоболие. :') Надявам се да ви хареса и съжалявям, че е толкова кратка, но ТРЯБВАШЕ да завърши така. Готови ли сте за края? Защото аз не съм. Боли ме... И така за тази глава се помъчих специално заради YoanaNikolova8 защото съм добро дете и не мога да разочаровам хората. 💗 Надявам се наистина да ви хареса и ви благодаря, че отделяте от времето си да четете историята ми. 💜💜💜 Както винаги ще ви помоля да ми окажете подкрепата си с Гласове и Коментари, ако ви харесва и да продължавате да ме мотивирате, защото не остава много до края. ЗАПОЧВА ДА МЕ НАЯГА НОСТАЛГИЯ ОЩЕ ОТ СЕГА. СУПЕР МИ Е МЪЧНО. както и да е БЛАГОДАРЯ ВИ ЗА ВСИЧКО! 💘💘💘💘
LOVE YA! 💟💟💟