Чонгкук докосна с устни върха на лъжицата, чудейки се дали да е гладен или не. Бе изминал само един, единствен ден от както се бе събудил, а вече започваше да се отчайва. Обстановката в болницата го съсипваше, усещаше как бавно губи себе си. Не знаеше дали му се спи, дали му се яде, дали е уморен или отпочинал. Не знаеше нищо. Самата сграда го депресираше със съществуването си, а факта, че щеше да прекара още четири дни тук напълно го побъркваше. Наистина, наистина ненавиждаше болниците и за пореден път се увери в това.
Набута лъжицата в устата си, правейки гримаса на отвращение и излю всичко отново в купата, забърсвайки устни с дългия ръкав на ножницата си. Бяха му донесли супа от миди. По - скоро помия, приличаща на супа от миди. По принцип обожаваше морските блюда, бе особено голям фен на скаридите и омарите, но щом ставаше въпрос за миди Чонгкук ставаше крайно претенциозен. Харесваше единствено начина, по който Сокджин ги приготвяше, не желаеше да вкусва ничии други. А това, което му бяха донесли не можеше да ранява по нищо с това, което приятелят му приготвяше.
Младият писател върна лъжицата в купата и отмести таблата върху шкафчето в ляво от леглото. Изправи се, без да обува пантофите си и закрачи бос към прозореца. Усещаше лека болка в разранените си крака при всяка крачка и чувстваше, че ако някой влезе и го види ще го убие, тъй като му бе строго забранено да се движи много. Ала той умираше от скука и искаше да прави нещо, с което времето да отлети по - бързо. Облегна глава на хладното стъкло, поглеждайки надолу към оживената улица, срещайки хиляди лица, които се подминаваха без дори да се поглеждат. Големи и малки, ниски и високи, млади и стари, момичета и момчета, мъже и жени, слаби като вейки или малко по - закръглени. Блъскаха се едни в други, разминаваха се, не засичаха погледи. Забързани, сякаш живота им зависеше от това да се пренебрегват едни други. Жалко. Наистина жалко. Докато главата му бе залепена за стъклото и топлия му дъх го замъгляваше, мъжът се замисли за историите им. Какви ли бяха? Дали имаха повратни моменти. Дали бяха по - сбъркани от неговия?Едва ли. Вгледа се в една млада жена, облякла зелена рокля над коленете и бяло пухено яке. Косата ѝ бе руса със тъмно сини кичури, а в ръката си държеше каишката, окачена за красивия ѝ ретривър. Изглеждаше спокойна, непоклатима, щастлива. Излъчваше отсянка на човек, прекарал целия си живот в безмерен лукс. Но беше ли щастлива наистина? Може би имаше крайно груб приятел, нелюбящи родители, вглъбен и в парите си, проблеми в личния живот и бе излязла, за да се отърси от тях. Кой знае? После погледна към мъжа, вървящ точно срещу нея. Той бе облечен обикновено - със черни накъсани дънки и пуловер в същия цвят като роклята на жената. Изглеждаше като обикновен човек, с обикновена работа и куп финансови затруднения, ала Чонгкук забеляза малка подробност. Изскачащият от време на време изящен часовник, марка "Rolex", доказващ най - ясно, че никога не трябва да съдим книгата по корицата, а да се вгледаме в малките детайли, които разкриват всичко. Двамата се сблъскаха. Размениха си няколко думи, поклониха се вежливо един на друг и продължа пътя си. Колко разочароващо. Но това бе животът. Толкова забързан, пречещ на събитията да протекат бавно, на любовта да се развива. Цветчетата по дърветата тъкмо цъфват, а вече идва време листата да окапват. И нищо не можеше да се промени. Чонгкук бе отвратен от това темпо, но нямаше силата да го забави. А само ако можеше... Не само щеше да събере тези двамата, които тъкмо се разминаха, но щеше да оправи всички пукнатини в света ни, както големи, така и незначителни. Би променил толкова много, защото знаеше... Знаеше, че ако само за един миг всички тези хора спрат да бързат и се огледат около себе си ще осъзнаят колко красив е света и колко много са изгубили, никога повече няма да желаят да се върнат към предишния си живот.
Чонгкук дочу почукаване на вратата, което го върна в реалния свят. Не побърза да се върне в леглото, нямаше смисъл. Така или иначе щеше да получи конско от Сокджин по - късно за недокоснатата супа. Вратата се отвори и при него влезе стажанта Джимин, който носеше със себе си ведрата си усмивка.
- Пратиха ме да видя как сте и- о Господи, защо не сте в леглото? Доктор Ким ще Ви убие ако научи! - каза панирано момчето, след което се огледа в коридора и затвори вратата, облягайки се на нея.
- Моля те, спри с учтивата форма, караш ме да се чувствам стар. - отговори Чонгкук, главата му все още подпряна на прозореца. - А и няма да ме убие ако не научи.
- Е, живота ти зависи от мен. - заключи Джимин, усмихвайки се отново и се настани на дивана, насочвайки погледа си към купата с недокосната супа. -Не си хапнал нищо...
- Не ям ничия друга супа, освен тази на Сокджин. - отвърна му писателя, играейки с пръстите си. - Не питай нищо. Дори и аз не знам защо. Може би е вид привързаност.
- Как се чувстваш? - попита стажанта, разглеждайки съсредоточено картона, който мъкнеше със себе си. - Последните изследвания и рентгенови снимки показват доста бързо заздравяване. С това темпо до няколко дни ще бъдеш изписан.
- Това е добре, предполагам. Усещам лека болка в китката, но тя постепенно намалява. - призна си писателя, отделяйки се от прозореца и се върна на леглото. Извади дебел дневник, един химикал, сложи очилата си и започна да пише нещо в него. - Шефът на редакцията дойде по - рано днес и ми донесе някои неща. Каза ми да поработя щом се почувствам по - добре. Но новата книга задължително трябва да излезе до края на месеца. Честно казано имам доста муза и идеи, но усещам как отново ще трябва да изляза на среща с безсънието.
Чон Чонгкук нямаше идея защо споделяше всичко това с един непознат, когото бе срещал само три пъти. Истината обаче бе, че се чувстваше крайно комфортно в присъствието на по - младия, толкова спокойно, че чак плашещо. Не можеше да си обясни поведението си, нито чувствата си. Усещаше облекчение от присъствието и разговорите с Джимин, но в същото време имаше една малка нотка страх, която пробягваше през тялото му и която не разбираше. Стажантът се засмя леко след думите на писателя, оставяйки картона на шкафа. Стана от дивана и се настани на леглото до мъжа, надвесвайки се, за да види написаното в дневника. Чонгкук усети топлия дъх на другия, блъскащ се в студената кожа на врата му, карайки я да настръхне. Погледът му се призова в русата коса, изглеждаща мека като памук и бледото, красиво лице само на сантиметри от неговото. Джимин бе наистина красив, неземно красив.
- А как ще се казва книгата? - попита тихо русокосия мъж, вдигайки погледа си, само за да прихване този на писателя.
- Това е последното нещо, за което мисля. - отвърна другия хипнотизиран от тъмните очи на блондина.
Джимин се засмя, разчупвайки странното напрежение в стаята и се настани по - удобно, облягайки глава на рамото му. Чонгкук също се засмя и продължи да пише, идеите, изскачайки една след друга. Младият бъдещ лекар остана при него около два часа, помагайки на писателя, споделяйки идеите си с него, говорейки по странни и неприятни теми, свързващи се идеално със сюжета на бъдещата книга. Писателят бе доволен, че бе получил помощник в лицето на толкова красиво създание. Чувстваше как бавно започва да се сближава с него и ако трябваше да си признае би предпочел това сближаване да продължи. Бе крайно време да започне да обръща внимание на личния си живот, защото ако продължаваше да го загърбва заради работата щеше да си умре сам със седем котки, три кучета и самосъжаление, че не е опитал от тази част на живота. Докато усмивката на стажанта не слизаше от лицето му. Бе по - щастлив от всякога и всичко, заради гения му. Бе доволен, че до сега нещата се движеха толкова добре и без проблеми. Всичко вървеше повече от прекрасно и с малко помощ от прекрасния му приятел шоуто щеше да започне съвсем скоро и щастието му ше ще да достигне нови висини. "Потърпи още малко хьонг. Само още съвсем мъничко..."
☆☆☆
Денят бавно се изниза, отстъпвайки на вечерта да покрие града с нощния си пейзаж. Небесата промениха цвета си, придобиха красиви нюанси на жълто, оранжево, червено, розово и лилаво, после потъмняха. Слънцето се скри зад планините, позволявайки на тъмнината да вземе превес. Далечни звездици започнаха да изскачат една по една, пълнейки небосклона. Красотата на тези топки газ бе повече от вълшебна. Дребни облаци заиграха измежду тях, скривайки ги, но те пак се измъкваха. Приличаше на красив небесен танц. Нощта бе безлунна, но за първи път звездите светеха така ярко. Скоро градът изгря отново. Големите луксозни и ,не чак толкова, блокове се окъпаха в изкуствена светлина, лампите заляха улиците, големите надписи и билбордове разцъфнаха в различи цветове. Бе красиво. Направо зашеметяващо. Сякаш приказка, живот в Царството на светлината, в което тъмнината нямаше място, в което и най - тесните улички бяха осветени, където нощта бе равна на деня.
Чонгкук затвори дневника си, сваляйки очилата. Разтърка клепачите си, усещайки пареща болка. Бе прекарал почти целия ден в писане. Шефът му, господон Юн, отново се бе появил по - късно и стоя при него около час, двамата коментирайки цялостната идея за книгата и някои дребни подробности, относно издаването. Макар понякога да бе пълен задник, писателят го харесваше. Личеше си уважението, което Юн изпитваше към него и това го радваше. Разбирателството с шефа бе огромна стъпка към по - големия успех. Джин също се бе отбил няколко пъти, но не можеше да остава дълго, защото бе зает с останалите пациенти, но на Чонгкук му стигаше да вижда само лицето му и топлата му усмивка - друго не му трябваше... Писателят стана и загаси лампата, след което се върна, завивайки се хубаво. Лявата му ръка бе гипсирана, а коленете му - натъртени. Имаше няколко рани на корема и бинт, увит около главата. Усещаше лека болка във всяка една ранена част, но знанието, че е жив го успокояваше. Защото съдбата можеше да го подмами в капана на смъртта, да го бутне в пропастта, да се подиграе със съществуването му. Можеше да загуби Намджун. Защото съдбата не пита. Тя идва, взима, отвява, съсипва, погубва за добро или лошо. Оставя всичко зад себе си опустошено, а градиш върху отломки, бе като да зашиваш сърце, разкъсвано хиляди пъти - то пак ще се пропука, а труда ще бъде напразен. Но този път не успя. Този път той и Намджун успяха да преборят жестокостта на живота.
Чонгкук затвори очи с усмивка на лице, готов да се отдаде на така нужния сън, но телефона му издаде звук за ново получено съобщение. Той се изправи в седнало положение и взе устройството, чудейки се дали да го отключи. Накрая се престраши и плъзна пръст по дисплея, натискайки така познатата икона за съобщения. Тялото му настръхна сякаш температурата в стаята се бе понижила. Кръвта му се смрази, ръката му, започвайки да трепери. Пот изби по челото му, лицето му побеля сякаш бе видял призрак.
"Едно..."
"Две..."
"Три..."
Отвън се чуха забързани стъпки и смесени гласове. Чонгкук насочи погледа си към вратата озадачен, сигурен, че бе дочу гласа на Сокджин. Поредното съобщение го накара да отмести поглед от вратата, насочвайки го отново към телефона.
"Намджуни ти праща поздрави. Страшно е сладък!"
Шок побягна през очите на мъжа, дишаше на пресекулки, усещаше как сърцето му увеличаваше ритъма си. Какво значеше всичко това? Какво... Намджун... Намджун!
Чонгкук скочи от болничното легло и излезе от стаята си, отправяйки се към тази, в която бе поместен Намджун. Бе забравил болката, съня, бе забравил всичко, единственото, което бе в ума му бе Намджун и дали той бе добре. Стаята му бе близо до неговата, затова не вървя много. Видя пред вратата му куп медицински лица и сърцето му заби още по - силно. Втурна се към вратата, носите му краката, издавайки звук при допира със студените плочки. Избута всички от пътя, влизайки в стаята. Очите му се разшириха от ужас. Кръв бе изцапала бялата пижама на приятеля му, кожата му бе толкова бледа. Сокджин крещеше името му, държейки кърпи върху раната, сълзи се стичаха по красивото му лице, падайки върху това на Намджун. Чонгкук усети как света около него започна да се върти, ушите му заглъхнаха, всичко заобикалящо го изчезна. Бяха само той... и Намджун... Залитайки стигна до леглото, коленичейки на земята. От очите му започнаха да капят сълзи неудържимо като водопад, тялото му тресейки се неудържимо. Протегна немощно здравата си ръка, хващайки неговата, толкова студена, лишена от живот. Сякаш планина от камъни се срина върху писателя, потрошавайки го изцяло. Умът му не можеше да асимилира случилото се. Хайде долно копеле, отвори очи, отвори очи и ми се усмихни с тази твоя глупавата усмивка. Покажи ми трапчинките си и говори колко много обичаш Сокджин. Напълни главата ми с любовните си неволи, хайде Ким Намджун, хайде...
- Отвори ги, хайде, моля те! Умолявам те! Чуй ме, бори се! Не мога да живея без теб! - преди да се усети вече крещеше, разтърсвайки ръката му. Това не можеше да се случва, не...
Кардиограмата отмери последния пулс на сърцето, след което издаде писклив звук, кънтящ в ушите на двамата мъже, за които проклятия живот бе поднесъл най - силния удар.
- Отиде си... - прошепна някой от присъстващите лекари.
Секунди по - късно стаята се изпълни с немощни викове и безсилни ридания на Сокджин и Чонгкук, които бяха загубили най ценното в живота си. Бяха загубили приятел. Любим. Част от семейството им се бе откъснала. Бе овяхнала. А с нея зазвъняха и камбаните на отчаянието.
☆☆☆
Отново нощен ъпдейт!!! Главата седеше наполовина цяла седмица и едва сега ми дойде музата да я довърша и просто не можех да я оставя да виси готова, затова ето я! 💖💖💖 ОМАЙГААА КАКВО НАПРАВИХ! Един отиде! Изобщо не исках да става така (какво говоря, замислено е още от самото начало) ама ми е супер тъжно, обожавам Намджун!!! 😭😭😭😭😭 Надявам се главата да ви е харесала! 💙 Благодаря на всички, които четете историята! Моля ви продължавайте да Гласувате и Коментирате правите ме супер щастлива! Уникални сте!!! Благодаря ви за всичко, страшно ви обичам!!! 💙💙💙💙 Лека нощ!!!!
ПП: Реших да оставя арта отгоре без да добавям обичайната рамка,защото го смятам за уникален! Кредитите отиват за художника (мисля, че си е писал името в рисунката) Прекрасна е и си отива толкова много с главата! 😍😍😍
Love ya!!! 💟💟💟