Писателят се размърда леко, усещайки как загубилата се болка бавно се възвръща. Отвори очите си, премигайки няколко пъти, за да разкара цветните кръгчета, танцова танцуващи наоколо. След като погледът му се фокусира той се огледа, до колкото му позволяваше положението му, но успя да види само белия таван и луминесцентните лампи, окачени на него. В умът му бе хаос, различи, нямащи нищо общо, мисли се блъскаха, преплитаха се едни в други, ту избледняваха, ту се връщаха с пълна мощ, ала неясни и безсмислени, обърквайки мъжа още повече. Усещаше тялото си тежко, непоносима болка, обръгнало го изцяло. Чувстваше се сякаш бе схванат, сякаш бе спал с векове, изпитваше ужасно, непознато чувство, което оставяше горчив вкус в устата му. Обърна глава на едната страна, виждайки малък бял диван, светло зелена врата и бяло нощно шкафче с зелени украшения, върху което бе поставена бяла ваза, пълна с жълти хризантеми. Устните на Чонгкук се извиха в лека усмивка, скулите му, веднага изтръпвайки при движението. Любимите цветя на Намджун бяха хризантеми.
Намджун....
Намджун....
Намджун!
Очите на чернокосия се разшириха и той рязко се надигна от леглото, залитайки. Погледът му се замъгли и той изчака няколко секунди, след което откъсна от китките си "кабелите", както ги наричаше той, които го вързваха със системите и се насочи към вратата. Игнорира болката, разпространила се по цялото му тялото, игнорира слабостта, която чувстваше, просто искаше да види мениджъра си. Спомените се бяха върнали, в съзнанието му вече бе настанал някакв ред, но Намджун... Боже, дано е добре!
Ала веднага щом отвори вратата бе веднага избутан отново в стаята. Слабостта му надделя и той падна на земята, вдигайки поглед към човека пред него. Черното облекло, шапката и маската, които му бяха толкова познати и толкова презираше, които караха страха му да се надигне, пречейки на всеки мускул от тялото да функционира. Мъжът се надвеси над него и дори скрита под маската Чонгкук успя да различи подигравателната му усмивка. Страхът бе сковал тялото му, крайниците му започнаха да треперят неудържимо, зъбите му тракаха. Очите му бяха разширени, просто искаше да види Ким Намджун! Но бе можеше дори да помръдне, всяка глътка въздух едва успяваше да излезе, задушаваше го. Лицата им бяха прекалено близо едно до друго и писателят долови нещо познато в едва забелязващите се очи, но всеки опит за рационално разсъждаване бе заличен, след като "мъжът в черно" обхвана с ръце врата на Чонгкук, започвайки да стиска леко, но с всяка секунда увеличаваше натиска си.
- Хареса ли ти подаръка? - попита той, дълбокият му глас, карайки тръпки от паника да полазят по гърба на другия. Писателят инстинктивно обхвана китките му, опитвайки се да се отскубне от смъртоносния захват, но бе прекалено слаб и изтощен. С какво бе заслужил всичко това? - Съвсем скоро всичко ще приключи, а аз вече ще спя спокойно.
Чонгкук вече не можеше да издържи, усещаше как живота бавно се изплъзва от тънките му пръсти. Сълзи се стичаха от очите му, капейки върху ръцете на другия, ала той изобщо не изпитваше ни капка състрадание. Очите му излъчваха лудешки блясък, силата, което влагаше караше вените на ръцете му да изпъкнат. Каква ирония - тъкмо се бе измъкнал от смъртта, а сега, минути по - късно пак бе в ръцете ѝ. Имаше чувството, че всичко това е някакъв сценарий за филм на ужасите и, о, де да беше! Но това бе животът му. Изцяло преобърнатият му живот.
Чувстваше как кислорода все по - трудно достига до дробовете му, как главата му се замайва, бе готов да се отдаде на смъртта, но не. Хватката около врата му се отпусна до толкова, че можеше спокойно да си поеме въздух. Дъхът му излизаше на пресекулки, зачервеното му лице, възвръщайки бледия си вид. Защо?
- Да не мислиш, че ще те отърва толкова лесно? - попита с насмешка мъжа, отмествайки изцяло ръцете си. - Не съм толкова милостив. Няма да си идеш толкова лесно. - с тези думи напусна стаята, сух смях, откъсвайки се от устните му. Смях, лишен от всякаква емоция, въпреки това Чонгкук усети някаква подигравателна нотка. Това дори беше ли възможно?
Чонгкук легна на земята, дишайки тежко. Мислеше, наистина за момент мислеше, че това вече щеше да бъде края. Но си играеха с него. Подмятаха го така, сякаш живота му не струваше нищо. Сякаш бе плюшена играчка в ръцете на малко дете.
Минути по - късно вратата се отвори и мъжа се надигна, избърсвайки сълзите си. Видя Сокджин, водещ след себе си няколко медицински сестри. Погледът на лекаря омекна щом видя отворените очи на приятеля си и той бързо отиде при него, помагайки му да се изправи. Върна го отново в леглото, прикачайки всички системи обратно на мястото им и се усмихна облекчено целувайки челото му.
- Толкова се страхувах Чонгкуки! Толкова много! За малко да те изгубя! Знаеш ли колко много преживях?
- А Намджун? Намджун хьонг... Как е той Джин? Как е Намджун? - попита притеснено по - младия, опитвайки се да се изправи в седнало положение, но болката в стомаха го спря. Явно адреналинът му пречеше да я усети преди малко. Сокджин положи ръка на рамото му, спирайки го. Усмихна се леко, забърсвайки сълзите си и това бе достатъчен отговор за младия писател.
- Беше по - зле от теб. Бе получил вътрешен кръвоизлив. Но критичните часове отминаха, сега вече е добре. Слава Богу и двамата сте добре! Толкова се уплаших!
Чонгкук се усмихна леко, въздъхвайки облекчено. Отпусна главата си назад, настанявайки се удобно на меката възглавница. Намджун бе добре. Това бе най - важното. Щастието на мъжа изпълни стаята, лицето му мигновено засия, карайки сестрите да се спогледат и да се усмихнат знаещо една на друга. Идеше му да стане, да танцува, да пее, да изкрещи толкова силно, че целият свят да чуе радостта му. Очите му светнаха като коледни лампички, душата му ликуваше победоносно. Бе забравил всичко лошо. Мислеше само за това, че Намджун бе добре, щеше да се оправи. Нямаше да го остави.
Сокджин остана още малко при него, заедно с останалите медицински сестри, зададе му няколко въпроса, обясни му за състоянието му, припомни му поне милион пъти, че не трябва да прави резки движения, нито да маха системите, смени презвъзките му и го остави да си почине, обещавайки че на другия ден ще му донесе най - вкусната закуска, която някога е съществувала. Чонгкук взе телефона си от нощното шкафче, отключвайки го. Скуката бе голям вредител. Разгледа обстойно профилите си в социалните мрежи, забелязвайки с удивление колко много хора му бяха пожелали бързо оздравяване. Феновете наистина бяха нещо уникално. Чонгкук винаги ги бе обичал и уважавал като част от семейството си. Той знаеше, че всичко можеше да бъде постигнато, бъде ли в ръцете на доброто. Всеки ден се събуждаше с мисълта за феновете си, повтаряйки си, че те са тези, които го издигнаха, които го направиха известен, благодарение на които има покрив над главата си, прехрана и дрехи, които да облича. Казваше си, че без тях е нищо. Просто един обикновен парцал сред още седем милиарда. Те го превърнаха в това, което бе. Затова реши да ги успокои. Направи си набързо няколко снимки, качвайки ги в Туитър, с описанието, че бе добре, че се извинява за тревогата, която е създал у феновете си, и че им благодари за подкрепата. А също, не забрави да спомене и любовта си към тях. След което остави телефона на шкафчето, извръщайки глава към прозореца в дясно от леглото. Самотата се прокрадваше през сенките, борейки се да стигне до него възможно най - бързо. Чувстваше се сякаш изолиран. Мразеше болниците. Как всичко бе толкова стерилно, излъскано до съвършенство, перфектно. Задушаващата атмосфера и мириса на лекарства караха червата му да се преобърнат. Знаеше, че зад този перфекционизъм бяха скрити множество неуспешни операции, пациенти загубили живота си, тази изящност скриваше стаята, в която всеки лекар изживяваше най - големия си страх. В която всеки ден живота и смъртта водеха кървави битки. И това го караше да се чувства ужасно. Нямаше търпение да махне.
Докосна с пръстите врата си, тялото му, веднага изтръпвайки при допира. Споменът за това как ледените ръце на "мъжа в черно" го стискаха изплува в съзнанието му, карайки малките косъмчета на врата му да се изправят. Ръцете му затрепериха, преглътна тежко, сякаш камък бе заседнал в гърлото му. По челото му бяха избили малки капчици пот, ала той дори не осъзна това, потънал в капана на жестоките спомени. Сърцето му ускори ритъма си, заплашваше да изскочи. Съдбата можеше да бъде жестока, можеше да бъде коварна, безсърсечна, зла, надменна. Тя можеше всичко, затова си играеше с живота на хората. Затова въртеше и живота на Чонгкук между огньовете на Ада. Затова изпълваше живота му със страдание. Защото можеше всичко. И Чонгкук бе убеден, че това бе едва началото, цялата преживяна болка поставяше началото на тормоза на съдбата над вече излъчената му душа.
А понякога, в тези ужасни, самотни мигове, когато нямаше никого до себе си...
Просто му се искаше...
Да умре...
"Не се тревожи и това скоро ще стане. Никой не живее вечно. Дори легендите умират и биват забравени... Също като теб скоро."
Това бе първото съобщение, което видя на следващата сутрин, след като отключи телефона си. Може би... Може би така бе писано.
☆☆☆
Добър вечер/ Добро утро? Не знам... Та.... Нощен ъпдейт! Надявам се главата да ви хареса!💖💖 Тази и следващата глава ще ги карам малко бавно, т.е. няма да ги изкарвам от болницата прекалено бързо, защото не ми изглежда естествено, но не се тревожете! Мъжът в черно отново ще си играе с Чонгкук! Все пак, това е целта, нали? 😂 Както винаги искам да благодаря искрено много за подкрепата на всички ви, за гласовете, коментарите, преглежданията. Просто нямате престава колко щастлива ме правите! Благодаря ви! 💙💙💙 Моля ви, продължавайте да Гласувате и Коментирате, защото както знаете - мотивацията идва не само от писателя, а и от отзивите на публиката. Пък ми е супер интересно да прочета мненията ви! 💖💖💖 Благодаря ви! 💝
Лека нощ! 💘
Love ya! 💟💟💟