Гледна точка на Чарли
Нямаше нито една кола на магистралата. От много време се беше стъмнило. След няколко минути щях да съм при Деймън. През целия път мислех как мога да съм толкова глупава и да му повярвам. Толкова ли беше лесно да ме излъже? Стив ми звънеше пак.
„- Да?" – промълвих изморено.
„- Не идвай. Чичото на Алек и Ноа ги търси. Върни се в.. моята къща, ключовете са под една от саксиите. Пази се." – беше всичко, което ми каза и ми затвори.
Какво, по дяволите? Обърнах колата и се запътих към .. миналото си. Щом Стив ме предупреждава значи е важно. Не мога да си го тълкувам по друг начин. Как ли е Деймън? Какво ли е направил чичо им Бил? Гласът на Стив беше разтревожен, щом дори аз го усетих не знам какво става. Пуснах радиото и започнах да пея, разсейвайки всички мисли.
1 час по-късно
Паркирах пред бялата триетажна къща на Стив. Изглеждаше на изоставена. И такава беше. Поне така си мислех аз..
Претърсих всички саксии нямаше никакъв ключ. Точно щях да звънна на Стив и чух чупене на стъкло отвътре и подскочих. Къщата беше близо до гората и нямаше много къщи наоколо и няма как звукът да е от някоя друга къща. Натиснах бравата на вратата и магия, тя се отвори. Проверих дали пистолета ми все още е на мястото си и когато се уверих влезнах в къщата и затворих вратата.
- Кой е там? – чу се женски глас.
- Кой си ти? – отговорих.
- Шарлът? – обади се гласът.
Когато излезна я видях. Това беше Трейси.
- Знаеш ли колко ме уплаши? – казах, докато я прегръщах.
- И ти мен. От много време няма хора тук. Изоставиха къщите си. А Стив ми беше казал да остана тук.
- И на мен ми каза същото. – промърморих.
- Сигурно е забравил, мина доста време. – каза с усмивка блондинката с уникални кафяви очи.
- Сигурно.. – казах и се запътихме към кухнята, защото бях много гладна.
- Какво ти се яде? – попита ме Трейси.
- Мм.. не знам.
- Яйца с бекон? Помня, че ти бяха любими като бяхме малки.
- Все още са. – усмихнах се широко.
- След няколко минути ще пробваш и моите. – засмя се.
- Дано да не ги гориш като Даниела. – засмяхме се.
- Дано.
- А ти сама ли живееш? – попитах докато си облизвах пръстите.
- Може да се каже.. От време на време Линзи се отбива, но..
- Какво е станало? – попитах, когато видях сълзата в окото й.
- Брат й почина при злополука заради мен.. преди 1 година. Карахме се на улицата. Бяхме заедно тогава. Бяхме пред моята къща и аз го избутах, за да си тръгне.. но не видях колата и тя го блъсна и.. – започна да се тресе от плач.
- Спокойно. Не е била твоя вината, не си знаела, не би го направила ако знаеше. – казах докато я прегръщах.
След няколко минути се успокои. Излезнахме навън. Тук не беше толкова топло, колкото в Лас Вегас. Сигурно заради горите и ветровете и.. нда.
- А, ъм, някой живее ли в нашата къща? – попитах.
- Да, леля Келси и чичо Стенли. По-точно те я поддържат.
- Ще дойдеш ли с мен.. до..
- Да, разбира се. – усмихна се тя разбиращо.
Не съм идвала тук от около 10 години.
След 15 минути бяхме пред предишния ми дом. Не се е променил изобщо. Същият както го помнех. Тревата беше наскоро окосена с коса и мириса беше повече от уникален. С косачката мирише ужасно. Двуетажната ни огромна къща със златен преобладаващ цвят се открояваше от околните къщи, защото тук имаше повече къщи. Майка ми беше влюбена в златния цвят и комбинацията му с бяло и харесваше ужасно много. Повечето стаи бяха в тези тонове, но моята, на Дани, библиотеката, работната стая на баща ми и стаята, в която правеха конференциите бяха по наш вкус. Една от любимите страни на майка ми беше, че ни оставяше да си имаме лично пространство. Както и тя не можеше да даде от своето, така и на нас ни го даваше нашето. Живеехме много хубаво, бяхме повече от щастливи, може би затова всичко се промени..
- Ще влезнем ли? – попита ме Трейси и ме върна на Земята. Бяхме застанали до златните решетки.
Натиснах звънеца и се чу глас.
- Кой сте?
- Познай, чичко Стейли. – казах като малко дете. Така му казвах, когато бях малка.
- Чарлии! – извика от радост.
Вратите се отвориха и докато напредвахме чичо Стенли и леля Келси излезнаха навън. Леля Келси ме прегърна силно, а след това и чичо Стенли.
- Как си, миличка? – попита ме със сълзи на очите леля Келси.
- Добре съм, лельо, ти? – усмихнах й се широко.
- Когато те видях станах още по-добре. – каза усмихнато и ние се засмяхме.
- Много ни липсваше, Чарли. – каза развълнуван чичо Стенли.
- И вие на мен.
- О, защо седим на вратата. Елате вътре, милички. – обърна се към мен и Стейси леля Келси. – Точно бях изпекла от любимите ти шоколадови бисквитки.
- Мм. – казах, когато подуших уникалния мирис на бисквитите.
- Добре, че съм дошла с теб. – пошушна ми Стейси, докато вървяхме към кухнята. Засмяхме се тихичко.
Разглеждах всичко все едно идвах за първи път. Подът беше в бежови уникални плочки, които си подхождаха с амбианса на стаята. Имаше огромни стълбища от двете страни на антрето, които водеха до втория етаж и бяха покрити с истинско злато. Имаше едно стъпало, когато влизахме в хола. Имаше една маса в бял цвят с бели столове, полилеят беше от кристали, които се чистеха много трудно, беше ми го казала, когато бях малка, леля Келси. Фотьойлите бяха в десния ъгъл по средата имаше златна вратичка, която водеше към задния двор. Нямаше телевизор, защото майка ми не одобряваше телевизорите и имаше само в две стаи и едната беше в тази за гости, а другата в стаята за конференции, тъй като се пускаха дискове и т. н.. В най-левия ъгъл имаше отворено място, което беше оформено като врата с заоблени горни краища и водеше до мястото, където майка ми си говореше с приятелките си, а близо до левия ъгъл имаше огромно пиано в бял цвят, което беше първо на майка ми и после мое, под него имаше бял пухкав килим. Преди хола имаше ляв и десен коридор, в левия беше кухнята и тоалетната на първия етаж, а в десния коридор имаше три стаи – едната беше мястото, където си играехме като малки с приятелите си и Дани, втората стаята на леля и чичо, а третата.. и аз не знаех какво има в нея, защото беше заключена. Сигурно мястото, където майка ми си държеше ненужните бижута и дрехи, въпреки че и в стаята й имаше много такива. Ние поехме по левия коридор. Влезнахме в кухнята, където този път преобладаваше.. пак златния цвят с бели контури. Но имаше и много черно заради електрическите уреди. О, май са взели и за тук един телевизор. Беше пуснат на някакъв филм, който сигурно преди да дойдем, го е гледала леля Келси. Всичко беше подредено и много чисто. Имаше една маса, на която не и знаех цвета, защото постоянно имаше бяла покривка върху него. Сигурно е в златен цвят и той. Имаше ужасно много картини и аксесоари из цялата къща, но най-много в кухнята. Имаше 5 картини. Едната беше оригинална на някакъв художник, на който му забравих името, но майка ми беше дала много пари и баща ми щеше да получи инфаркт, когато разбра сумата, която е дала за една.. ужасна картина според наше мнение, но майка ми много го харесала и го купила. Втората беше изобразено едно момче, което гледа майка си, имала дълбок смисъл. Но наистина беше много добре нарисувана. Третата беше направена от мен, приличаше на ваза, но беше нарисувано ужасно затова не мога да определя точно какво е. Четвъртата на Дани, бяхме аз и тя и беше уникално нарисувано. Чак носът ми беше нарисуван до най-малкия детайл. А петата.. беше нарисувана от дядо ми. Бяха той, баща ми и чичо ми и леля Роуз. Чичо Джош беше брат на баща ми и имаха 5 години разлика, той беше по-голям. Беше много добър бизнесмен, но един ден всичко рухна и той изчезна. Нямаше и жена, деца и повече не потърси никой от нас. Баща ми много го търсеше преди дядо да почине, но така и не го намери.
Хапвахме си от шоколадовите бисквитки на леля Келси и си говорехме за всичките тези години.
- Аз.. ще се кача в стаята си. – казах и тръгнах към вратата.
- Добре, Чарли. Аз съм тук с леля Келси. – каза Стейси и аз кимнах преди да се изгубя от полезрението им.
Чичо Стенли беше се изгубил някъде, но сигурно е отишъл да вземе вода от кладенеца. Това ми беше любимата вода и през всичките години не съм пила друга вода освен тази от кладенеца зад гората. Качих се по стълбите бавно и усещайки всяка миризма, запомняйки всеки миг. И тук се разделяше на два коридора, но имаше и балкон, където се виждаше цялото имение и красивата гора. Ние живеехме в по крайнините на града, защото беше по-спокойно и беше на 10 минути от „града". Беше по-красиво от самия Джеймстаун. Моята стая беше в левия коридор, който се разделяше на още един ляв и десен коридор. Моята стая беше в левия коридор на левия коридор. Вратата на стаята ми беше бяла. Сложих ръката си на бравата и затворих очи. Влезнах и ги отворих. Не беше докоснато нищо. Забелязваше се, че са я поддържали през всичките години. Нямаше никакъв прах, защото имах алергия към праха и щях да усетя ако имаше дори прашинка. Стаята ми беше огромна. В пълния смисъл на думата. Леглото ми беше по средата на дясната стена, когато влезнеш. Беше обградено с лилави леки пердета. Гардеробът ми беше огромен, вграден в дясната стена, когато застенеш до леглото. Имаше две нощни шкафчета до леглото, защото повечето време Дани идваше да спи при мен или заспивахме, докато си играехме с играчките. И те бяха бели. Стените бяха в светло лилаво. В лявата страна имаше бяла тоалетка. Любимото ми място в стаята беше до прозореца. Имаше лилаво малко матраче, което беше уникално удобно и повечето време бях там. Имах средно гардеробче, където бяха повечето ми играчки, а най-отгоре беше пандичката ми, която ми беше любима. Имаше вратичка, която водеше до моята лична тоалетна и баня и я отворих. Тя беше в морско син цвят, а ваната имаше златни детайли, както и огледалото. Когато бях малка не обичах много огледалата, защото ми се струваше, че нещо ще изникне зад мен и ще ме изяде, затова нямаше много огледала в стаята ми, само две – в тоалетната и на тоалетката. Излезнах от тоалетната и затворих вратата. Хвърлих се на леглото и погледнах нагоре. Нямаше абажур, а имаше звездички, които когато се светнат променяха цвета си, а точно това място беше в тъмно-синьо, почти черно, точно като небето. Чаршафите миришеха на същия омекотител. Всичко все едно беше също, но толкова много неща се бяха променили през годините. Докато се унасях в сън телефонът ми извибрира. Беше Стив.
„- Мм?" – казах сънено.
„- Дани разбра всичко. И.. избяга. Трябва да я намерим, Чарли. Трябва да я намерим преди Бил да я намери."
Изправих се веднага.
„- Къде сте?"
„- Излизаме от болницата. Деймън е много добре. Изписаха го. Тръгваме към вилата. И ти тръгвай."
„- Тръгвам." – казах и затворих.
След няколко секунди телефонът ми пак извибрира. Беше Лола. Ох, по дяволите, как можах да я забравя.
„- Здравей, Чарли." – чух гласа на Ноа.
Но как..
„- Какво, по дяволите?!" – извиках.
„- Имаш 2 часа да спасиш сестра ти и най-добрата ти приятелка. Побързай времето ти започна." – каза и ми затвори.
След малко получих съобщение, в което бяха написани координатите.
Това е като кошмар..
Съжалявам ужасно много за закъснението и ако има някой, който все още чете историята ми, моля да си изкаже мнението на лично или в коментарите. Благодаря Ви, че не спряхте да чакате. Съжалявам ако има правописни или пунктуационни грешки, защото не съм го редактирала и.. точно 1937 думи. Надявам се да Ви хареса.