Не искам повече за теб мисля. Не искам непрестанно в спомени да кисна, докато ти си живееш живота така, сякаш нищо не те подтиска.
Омръзна ми сълзи да роня за човек, който отсъства, но винаги в моите мисли и сънища присъства.
Изморих се непрестанно да се мъча, водите да опитвам да размътя и намеря щастието и любовта, които от живота ми си тръгнаха в деня, в който за последно те видях и в твоите очи се разпилях.
Търся нещо, което го няма, но вътрешно знам, че вечно ще имам тази рана, тази болка, тази лодка на лош късмет, увъртяла ме здраво в плет.
Не искам да се сещам за теб. Не искам да си мисля, че имам нещо към теб.
Не желая твоето име да чувам повече.
Не искам твоите очи да търся постоянно и тайничко да се надявам, че ще дойдеш и ще кажеш- всичко е наред, аз съм до теб.
Повече от седмица не спирам да те виждам в сънищата ми, които ме карат да изпитвам емоции, които тая, но няма да споделя на глас, а просто ще останат да се реят в пространството, наречено атлас- до което не се стига дори с помощта на компас.
Защо ме боли? Защо страдам? Защо плача? Защо те мисля? Защо не мога да те подтисна?
Защо си мисля, че нещата можеха да са различни, когато ти ми вредеше толкова много; когато ме ограничаваше от всичко, мислейки си, че с теб сме едно цяло.
Изморих се да те мисля.. изтощих се..
Няма ли да престанеш да се появяваш в мислите? Няма ли да спреш да ме преследваш като сянката, която имам, щом на слънчева светлина излизам?
Няма ли да се откажеш най-сетне от това да бъдеш моя фикс идея?
Предпочитам частите от сърцето си да намеря, за да мога да продължа напред, без твоята гледка да крие живота, който ми предстои занапред...