Трудно е да си призная, че все още не мога да се осъзная.
Емоциите мои сменят се с всеки ден, в който не си до мен.
Гледаш ме някъде отвисоко и ми се смееш, така, както само ти умееш.
Любопитстваш и с малката си муцунка, хвърляш кихавица, примесена с някоя плюнка.
Отскачаш всяко препятствие и тичаш на воля или поне за това мое желание, горещо се моля.
Тичаш към мен и се радваш на всичко, което с поглед успяваш да хващаш.
Опитвам се да достигна, но сякаш вулкан изпречва се на пътя и хвърля убийствен огън, принуждаващ ме да се върна там откъдето преди две години си тръгна..
Единствено усещам дъхът, който след теб остава, а всичко останало ме подминава.
Протягам се, но не стигам до теб, а
резултата остава някъде надалеч.
Естествено, че усещам празнина,
когато сетя се за това как можех да бъда
по-добра.
Ако само можех да се върна,
леко в облаците да се понеса,
емоцията в себе си да притъпя.
Но отново връщам се назад,
опитвайки нещо в мен да променя...
Седя и отправям молитви към теб и
искам отново да те зърна, в кратък миг
любовта ти да върна в реалността,
но уви, оставаш само звезда-
орбита, която ще помня, докато умра...