Точно така е, нали?
Когато останеш насаме с мислите си сам?
Осъзнаваш се, мислиш, премисляш и пак до никъде не стигаш..
Удря те като гръм от ясното небе, което превръща се в бреме.
Искаш да избягаш, но разбираш, че в клетка си затворен и то такава, създадена от собствения ти ум и изход няма, пропаднал си надълбоко в тази твоя яма...
И изведнъж, усещаш как тръгва сълза, след това втора.. докато не се превърнат в океан, по-чист и от кристал..
Очите ти светят от бистрота, а след миг, сърцето започва да препуска и болката се спуска.. ударът е факт...
Не можеш да реагираш, не знаеш какво става.. пропадаш все по-дълбоко и по-дълбоко.. давиш се.. усещаш края и чувствата ти затваря...
Спокойствието не те познава, а просто те подминава... минава време, а ти не спираш да се бориш и да се опитваш да предотвратиш края, който все по-неизбежен започва да става....
Искаше само едно, поне веднъж и ти да случиш на добро... Жалко е да се гледаш отстрани, нали? Усещаш ли как боли!?
Плачеш, ридаеш, но пред хората се правиш, че нищо не знаеш. Криеш се зад стените, а умът ти, те замъглява, сърцето ти вечно овъглява... Гори те, изгаря те изцяло, но ти се държиш все още като едно цяло.
Виждаш черното, опетненото.. Егото, което те унищожава бавно и мъчително, но толкова значително... Стискаш зъби, забиваш нокти и преглъщаш отново и отново, за да не показваш слабост!
Обясни ми защо? Къде сгреших?
Пак се сломих......
Липсва ми да съм щастлива, искам да се върна и всичко, което унищожи ме да загърбя...
За жалост пак ще трябва да се събирам, тепърва...